— Мила, нещо не разбирам… какво ти е на лицето? — попита Димитър, след като и последните гости си тръгнаха. Рожденичката, изтощена, но доволна от вечерта, тъкмо подреждаше последните чинии в съдомиялната, когато съпругът ѝ реши, че е време за „сериозен разговор“.
Подобни сцени напоследък се повтаряха тревожно често. Винаги се намираше някакъв нов повод за заяждане, а накрая разговорът неизменно се извърташе така, че виновна излизаше именно тя. И, както обикновено, Мила трябваше да се извинява.
Тази вечер обаче нямаше намерение да преглътне отново.
— Какво точно не ти харесва на лицето ми, Димитър? — отвърна спокойно тя, без да спира да подрежда. — Уморена съм, празникът беше дълъг. Ако очакваш да се усмихвам насила денонощно, значи за тези две години брак изобщо не си ме опознал.
— Че какво толкова има за гледане? — подхвърли той язвително.
Тя подмина обидата, но следващите му думи не пропусна:
— Видях колко се зарадва на другите подаръци. Само моят явно не ти допадна. Затова питам — какво пак не беше наред? Постарах се, избирах внимателно, а ти направи физиономия, сякаш съм ти поднесъл нещо отвратително.
Мила въздъхна.
— Не знам колко „внимателно“ си избирал, но за две години можеше да запомниш поне едно нещо — не понасям миризма на цитруси. Това е единственият аромат, който ми причинява физически дискомфорт.
Всичко с такъв мирис подарявам на мама или на малката ми сестра. Между другото, на нея комплектът за боядисана коса ще ѝ е по-полезен — тя на петнайсет вече трети път сменя цвета си за половин година. Аз никога не съм си боядисвала косата. И това също би трябвало да ти е направило впечатление.
— Значи направо заявяваш, че подаръците ми са пълна глупост?
— Не намеквам — казвам го директно. Да. Имам списък с желания, закачен на профила ми от два месеца. Можеше просто да избереш нещо оттам. Нали ме следваш.
— Сега остава и списъци да ти чета! Нямам ли си друга работа? И изобщо — важно е не подаръкът, а… — той пое дълбоко въздух, готов да довърши мисълта си.
