Минаха седем дни.
Очевидно до Димитър вече беше стигнало официалното известие за стартираната процедура по развода. Още същата вечер той се появи пред блока на майката на Мила — не сам, а в компанията на своята майка. Двамата ги причакаха след работа, готови за поредната разправия.
— Свахо, как можеш да ѝ пригласяш? Нима ти е безразлично, че по детинщина съсипват семейството си? — поде свекървата още щом Мила и майка ѝ се приближиха до входа, гласът ѝ трепереше от възмущение.
Димитър седеше до нея на пейката и само поклащаше глава в знак на съгласие — тих, послушен, почти без мнение.
— Семейство вече няма — нито на думи, нито в сърцата им. А скоро няма да има и по документи. И вместо да търсиш вина у дъщеря ми, по-добре първо научи сина си да бъде самостоятелен мъж. После му избирай съпруга, — отвърна спокойно, но твърдо майката на Мила.
След тези думи тя отвори вратата, пусна дъщеря си да влезе и я затръшна решително пред носовете им.
По-късно, у дома, двете седнаха на масата с по чаша горещ чай. Тогава майката заговори по-тихо:
— Още при първата ни среща нещо ми направи впечатление. Когато неговата майка не беше наблизо, Димитър се държеше съвсем нормално. Но щом тя се появеше — той сякаш изчезваше. Ти го питаш нещо, а отговаря тя.
Каже ли „Това не е правилно“, той веднага се съгласява, дори допреди миг да е мислел обратното.
— Хубаво е синът да уважава майка си — продължи тя. — Но има граница. Когато някой прекрачи тази граница, започва да руши, вместо да гради. Тя реши да те изпитва, да те поставя на място… и накрая разби всичко.
Отпи глътка и се усмихна леко:
— Моята свекърва беше различна. Винаги защитаваше дома си. Помниш ли как съм ти разказвала, че веднъж подгони баща ти с пръчка из цялото село, когато се беше запилял с лоша компания? След онзи ден повече не посмя да посяга към чашката.
— А аз не успях и три години да задържа брака си заради моята свекърва… — отвърна Мила с тъжна усмивка.
— Не съжалявай, мило дете. Понякога раздялата е спасение. Ще срещнеш човек, който ще застане до теб, а не зад нечий гръб. И запомни — този дом винаги ще бъде твой.
— Знам, мамо. И вече никога няма да го забравя, — каза Мила и с облекчение доля ароматния чай в чашите им.
