– Замислих се за нещо – каза Васил Александров, бутайки настрани чинията с недоизядената вечеря, и ме изгледа над рамката на очилата си. – Какво ще кажеш да минем на отделен бюджет?
В ръката ми още беше гъбата за съдове. Току-що бях изтъркала тигана, в който му изпържих кюфтетата. Три броя. Каймата купих сутринта, на път за вкъщи след работа. С мои пари.
Осем години живеехме по една и съща схема. Той получаваше 120 хиляди лв., аз – 40 хиляди. Събирахме доходите си на едно място, оттам плащахме наема, сметките, храната. Така беше от самото начало. Струваше ми се честно и логично. Докато не чух думите „отделен бюджет“.
– Как точно си го представяш? – оставих гъбата до мивката и се обърнах към него.
– Ами просто – всеки си разполага със своето. Аз покривам моите разходи, ти – твоите. Наемът – поравно. Сметките – поравно. Останалото всеки решава сам.
Произнесе го небрежно, сякаш обсъждахме какъв филм да пуснем вечерта. Леко, почти между другото.
Седнах срещу него и го наблюдавах. Почукваше с пръсти по масата – навик, който имаше винаги когато вече е взел решение и очаква само формално съгласие.
– А храната? – попитах спокойно.
– Всеки си купува за себе си. Ако искаш, може да се разбираме и да делим.
„Ако искаш.“ Не „да го обсъдим“. Не „как ще ти е по-удобно“. Просто „ако искаш“.
Кимнах.
Не защото приех. А защото трябваше да премисля.
На следващия ден, след работа, седнах пред компютъра. Все пак съм счетоводител – цифрите са моята територия.
Прегледах последните три месеца. Средно по 31 хиляди лв. месечно съм давала за продукти. Месо, риба, зеленчуци, плодове, млечни, хляб, ориз, олио, подправки. Всичко, от което ежедневно приготвях закуски и вечери, а през уикендите и обеди. Плюс любимите му бисквити за чай – по 420 лв. пакетът, а той изяждаше по два на седмица.
Тридесет и една хиляди. От моите четиридесет.
За същия период Васил Александров не беше донесъл дори една кутия мляко. Проверих внимателно. За три месеца – нито една покупка за дома.
И сега предлагаше „отделно“. Тоест аз да продължа да харча трийсет хиляди, но вече само за себе си. А той – за себе си. Само че явно очакваше аз пак да готвя. По инерция. Защото така е било винаги.
Разпечатах таблицата – три страници с детайлни покупки и обобщение най-отдолу.
Вечерта ги сложих пред него.
– Ето – казах. – Това са разходите ми за храната ни. Средно 31 хиляди на месец. От моите 40. Оставаха ми девет за всичко друго – дрехи, транспорт, телефон, фризьор.
Той прелисти листовете бегло и ги остави.
– И?
– Ти поиска отделен бюджет. Съгласна съм. В такъв случай ще пазарувам само за себе си. Около петнайсет хиляди вместо трийсет. И ще готвя само за себе си. Честно е, нали?
Погледна ме така, сякаш съм казала нещо абсурдно.
– Десислава, ти така или иначе готвиш. Толкова ли е трудно да направиш една порция повече?
– Не е трудно. Но ти каза – всеки отговаря за себе си. Аз ще отговарям за себе си.
Настъпи тишина. Пръстите му отново заудряха по плота. След малко той стана и се прибра в стаята, без да каже нищо повече.
Събрах разпечатките и ги прибрах в папката. Затворих я бавно, сякаш приключвах не просто отчет, а цяла епоха от живота си, и усетих как в мен се настанява необичайно спокойствие.
