Спокойствието не ме напускаше. Ръцете ми бяха напълно стабилни. Дори напротив – усещах вътрешна яснота, сякаш някой беше измил замъглен прозорец и светът отново се виждаше отчетливо.
На другата сутрин си приготвих закуска само за себе си – една купичка овесена каша, една чиния, една чаша. Хапнах спокойно и се приготвих за работа.
Васил Александров се появи от спалнята, когато вече обувках ботушите си в коридора. Хвърли поглед към кухнята. Към празната маса. Към измитата ми чиния, подредена в сушилника.
– А за мен? – попита той.
– Разделен бюджет, – отвърнах спокойно и затворих входната врата след себе си.
Само след седем дни в хладилника се оформи невидима граница. Лявата страна беше моя. Дясната – негова.
При мен всичко беше подредено: кутии с готвена храна – супа за два дни, печено пилешко със зеленчуци, извара, салати. Разпределено и надписано така, че да ми стигне за седмицата.
От неговата страна се мъдреше пакет нарязан салам от кварталния магазин, кренвирши и бутилка кетчуп.
Вечер продължавах да готвя. Ароматът на борш, задушено месо или огретен изпълваше апартамента. Васил стоеше в стаята си, но миризмата неизбежно го изкарваше. Отваряше хладилника, взимаше кренвиршите и ги пускаше във вряща вода – в същата тенджера, която после аз измивах.
На четвъртия ден нервите му не издържаха.
– Десислава, това вече е абсурдно. Правиш храна само за себе си, а можеш спокойно да сготвиш и за двама. Какво очакваш – да живея на кренвирши?
– Купи си продукти и си направи нещо.
– Знаеш, че не мога да готвя.
– Ти си програмист. Пишеш сложни кодове. Една рецепта е по-лесна от който и да е алгоритъм.
Той изкриви лице, но следващите му думи ме удариха по-силно:
– Държиш се като чужд човек. Нали сме семейство.
Семейство.
Осем години пълнех хладилника с пари от моята заплата. Нито веднъж не предложи да поеме част от разходите за храна. Никога не попита дали ми е трудно. Просто сядаше и ядеше. Всеки ден. А сега, когато спрях – изведнъж станах „чужда“.
Не му отговорих. Загрях си вечерята и седнах сама на масата.
На следващия ден Галина от офиса забеляза, че нося два контейнера вместо обичайния един.
– Какво става, у дома ли не те хранят? – пошегува се тя.
Разказах ѝ всичко – за отделните финанси, за тридесетте хиляди лева за храна, за кренвиршите.
Тя остави вилицата.
– Чакай малко. Той получава сто и двадесет, настоява за разделен бюджет и въпреки това очаква ти да го издържаш?
– Горе-долу така излиза.
– А ти осем години си купувала храната основно с твоите средства?
– Да. В общата сметка моите четиридесет хиляди се стопяваха доста по-бързо от неговите сто и двадесет.
Галина поклати глава.
– Деси, той просто е свикнал да му е удобно. Ползвал те е без шум и без усилие. Сега протестира, защото си спряла.
Вечерта, когато се прибрах, Васил седеше на масата. Пред него имаше кутия от доставка – бургер с пържени картофи. Касовата бележка стърчеше отгоре. Четиристотин и осемдесет лева за една вечеря.
Бързо пресметнах – ако поръчва така всеки ден, ще даде около петнадесет хиляди на месец само за вечеря.
Той дъвчеше мълчаливо, без да ме поглежда.
Извадих супата си, затоплих я и седнах срещу него. Двама души на една маса, но с напълно отделни светове.
Тишината беше толкова гъста, че чувах всяка негова глътка.
По-късно същата вечер той се обади на майка си.
А на следващата сутрин телефонът ми иззвъня в осем и половина, точно когато се приготвях да излизам за работа.
– Десислава, – гласът на Надежда Борисова звучеше строго и хладно, сякаш се канеше да ми държи сметка за нещо недопустимо.
