– Искам да се храня нормално.
– Ти си програмист – отвърнах спокойно. – Можеш да си поръчваш храна, можеш да се научиш да готвиш, можеш да обядваш в заведението до офиса. Получаваш сто и двайсет хиляди на месец и имаш почти осемстотин в спестявания. Избори ти не липсват.
Васил Александров отмести поглед настрани.
– Защо каза на майка ми за парите?
– А ти защо ѝ се обади да ѝ обясняваш как жена ти не те хранела?
Настъпи тишина. Той се взираше през прозореца. Пръстите му най-сетне спряха да потропват.
Изправих се, отидох до плота, взех лаптопа и отворих файла, над който бях работила три дни. Екселска таблица – всички разходи за хранителни продукти през последните осем години. Разпределени по месеци. С прикачени снимки на касовите бележки, които пазех заради данъчните облекчения. А в края – сумата, подчертана и удебелена.
– Погледни – завъртях екрана към него. – За осем години съм дала два милиона и сто хиляди за храна и за двама ни. Ако разделим честно – поравно, – твоята част щеше да е милион и петдесет хиляди. Ти не си платил нищо. Ако приспадна това, което аз съм дължала за себе си, излиза, че ми дължиш милион. Но не стигам дотам. Пресметнах само разликата между реалното и справедливото – двеста четиридесет и седем хиляди. Това е надплатеното от мен. Ето ги месеците. Ето ги касовите бележки.
Той впери очи ту в цифрите, ту в лицето ми.
– Сериозно ли? – попита тихо.
– Напълно. Нали ти каза – всеки отговаря за себе си. Ето как изглежда това в числа.
Васил стана рязко. Столът изскърца по плочките. Отиде в другата стая и затвори вратата без да я трясне – внимателно, почти безшумно.
Тази тишина обаче кънтеше повече от вик.
Останах сама на масата. Авокадото на дъската вече беше потъмняло, филията изстина. Гледах таблицата – редове и колони, които събираха осем години от живота ми.
Сърцето ми биеше силно. Не от уплаха. От яснота.
Все едно досега съм гледала брака си през запотено стъкло и току-що съм го избърсала. И за пръв път видях картината без замъгляване.
Затворих лаптопа. Сложих чайника. Направих си кафе и го изпих права до прозореца. Мартенското слънце топлеше перваза. Усетих, че се усмихвам.
Странна усмивка – малко неловка, сякаш не ѝ беше мястото.
Но знаех, че това не е краят.
Минаха три седмици.
Васил Александров започна сам да купува храната си – яйца, хляб, равиоли, понякога замразена пица. Готви от време на време: омлет за вечеря, сварени равиоли за обяд. Продължаваме да сядаме на една маса, но всеки с отделна чиния.
Аз вечерям печена риба с броколи, той – наденици с макарони. Седим един срещу друг и мълчим.
Надежда Борисова вече не ми звъни. Обажда се на него. Не знам какво му казва, но след тези разговори става още по-затворен.
Вчера, за първи път от три седмици, ми каза „благодаря“. За това, че измих тигана му. Не отговорих с „моля“. Само кимнах.
За таблицата не спомена повече. Парите не върна. Но и за „да стане както преди“ – нито дума.
Галина смята, че съм постъпила правилно. Майка ми е убедена, че съм прекалила. На четиридесет и осем години за пръв път в живота си харча повече от половината си заплата за себе си.
Прекалих ли с тези сметки? Или беше нужно да види числата черно на бяло? Трябваше ли просто тихо да премина към разделен бюджет и да не повдигам темата?
Или истината, изписана в колони и редове, беше единственият начин да прогледне?
