По-големият син на Надежда Валентинова се насочи към нас веднага. Не хукна, а тръгна решително – с бързи, отсечени крачки и с лице на човек, който изведнъж е съзрял не лист хартия, а опасност.
— Какво държиш там? — попита той остро.
Не му отговорих. Преди да успея дори да вдигна поглед, съседката с карираната кърпа пристъпи между нас толкова внезапно, че ме свари неподготвен.
— Не е за теб — произнесе тихо, но твърдо. — Тя заръча да се предаде на Антон Филипов.
Думите ѝ сякаш разместиха въздуха наоколо. Допреди миг бях просто някакъв случаен младеж с евтини карамфили в ръка — човек без значение. А сега ме гледаха така, сякаш стисках нещо, което не бива да попада в техните очи.
Дъщерята на Надежда Валентинова — висока, с прибрана в стегнат кок коса и с черни ръкавици — се приближи.
— Сигурно е нещо битово — изрече тя припряно. — Ключове, бележки, сметки… какво ли не.
Гласът ѝ обаче издаде напрежението — леко потрепери.
Обърнах плика в ръцете си. Дебела хартия. Моето име, изписано с нейния почерк. Същият почерк, с който някога отбелязваше лекарствата си и ми напомняше да купя чай, но без бергамот.
Изведнъж ми се стори почти кощунство да го отварям до самата ограда на гробището. Все едно посягам към последните ѝ думи с ледени пръсти, докато пръстта върху гроба още не се е слегнала.
Съседката ме погледна и без да казвам нищо, разбра.
— Не тук — прошепна тя. — Помоли да бъде прочетено пред всички. След помена.
По-големият син се напрегна още повече.
— Как така пред всички?
Жената не му отвърна. Само леко ме побутна към автомобила, с който щяхме да се върнем в двора на кооперацията.
През целия път пликът тежеше в джоба на палтото ми повече от собственото ми сърце. Децата на Надежда Валентинова вече не плачеха. Сълзите бяха останали на гробището — редом с черните забрадки и задължителните лица на скръб. В колата разговорите им бяха кратки и сухи.
Говореха за ключове. За документи. За това къде се намира паспортът ѝ. Дали трябва спешно да се смени патронът на вратата.
Никой не каза „жалко“. Никой не попита дали я е било страх сама. Никой не спомена как се ужасяваше от нощите след болницата.
Когато се качихме в апартамента, масата вече беше подредена — чинии, хляб, кутя, херинга, чайник и купичка с евтини бонбони. В стаята се смесваха мирисът на варени картофи, влажни палта и онзи особен въздух след погребение — тежък, изтощен, някак престорен.
Настаних се в края на масата. Никой не ме покани по-близо, не ми предложи чай, нито ми отправи дума. И тази дистанция беше по-искрена от прегръдките край гроба.
Около десетина минути всички пазеха израженията си на скръб. После именно по-големият син пръв наруши тишината.
