– По первазите в хола има прах. Пак ли си мила пода само с вода, вместо с препарата, който ти казах?
Гласът на Светлана Живкова проряза спокойната тишина в трапезарията като нож. Елена застина на прага, стиснала в ръце тежката порцеланова супиера. Горещата пара пареше пръстите ѝ, ала тя не смееше дори да помръдне.
– Сложих препарат, Светлана Живкова. Точно както ме научихте – отвърна тихо Елена, без да вдига поглед от пода.
– Значи си сложила малко! Или пак си претупала работата. Оставяй супиерата. И внимавай да не капнеш върху покривката.
Елена пристъпи предпазливо към огромната дъбова маса. Безупречно бялата, колосана покривка пред нея изглеждаше като опасно поле, където всяка грешна стъпка можеше да избухне.
Дълбоките чинии със златист кант бяха подредени по местата си и улавяха отблясъците на кристалния полилей. До всяка от тях, в съвършена линия, лежаха излъскани до блясък мельхиорови лъжици и тежки ножове. Елена постави супиерата в средата на масата с такава внимателност, сякаш държеше не съд, а нещо крехко и опасно, и се постара треперенето на ръцете ѝ да остане незабелязано.
Съпругът ѝ, Димитър Огнянов, седеше начело на масата и съсредоточено прелистваше новините в телефона си. Дори не благоволи да вдигне очи, камо ли да я защити.
– Димитре, обясни на жена си, че в порядъчен дом вечерята се сервира в седем нула-нула, а не в седем и петнайсет – процеди хладно свекървата, докато приглаждаше ленената салфетка върху коленете си.
– Ели, наистина, опитвай се да си по-точна – измърмори той, без да се откъсне от екрана.
Елена преглътна обидата мълчаливо.
Светът за миг се разлюля. Тя. Отново. Беше виновната.
Голямата триетажна къща в елитното селище беше семейната гордост. Построил я бе Тодор Борисов, покойният свекър на Елена. Строг, но справедлив човек, той държеше всички у дома под контрол и не позволяваше хаос.
Докато Тодор Борисов беше жив, Светлана Живкова все пак се държеше поносимо. Представяше се за благочестива домакиня, вареше сладка и само от време на време подхвърляше на снаха си язвителни забележки.
Но година след сватбата на Елена Филипова и Димитър Огнянов свекърът получи тежък инфаркт. Тодор Борисов си отиде. По закон домът бе разделен между Светлана Живкова и сина ѝ Димитър. Всеки от тях получи точно половината от имота.
Само че този юридически факт сякаш не интересуваше никого. Светлана Живкова се държеше така, като че цялата къща ѝ принадлежи без остатък, без право на спор и без нужда от обяснения. Властта окончателно премина в нейните ръце.
И тя започна методично да изтласква снаха си от този дом.
На Светлана Живкова нищо не ѝ беше по вкуса. Елена не ходеше както трябва, не дишаше както трябва, не готвеше както трябва. Момичето от обикновено семейство на учители изглеждаше на надменната свекърва недостойно за сина ѝ.
А Елена искрено се опитваше да намери път към нея. Три дълги години живя почти като прислужница. Ставаше в шест сутринта, за да приготви пресни сирники. Сама миеше огромните панорамни прозорци, защото свекърва ѝ беше освободила домработницата под предлог, че трябва да се пести. Засаждаше рози в градината, разраняваше дланите си до кръв и правеше всичко възможно да угоди, да заслужи поне сянка на усмивка.
