Но напразно.
Всички усилия се разбиваха в една и съща ледена стена.
— Разбираш ли изобщо, че в тази къща не ти си господарката? — обичаше да ѝ напомня Светлана Живкова винаги щом оставаха насаме. — Синът ми заслужава много повече. Ти си само временна грешка, нищо повече.
Димитър Огнянов предпочиташе да не застава между тях. Обичайното му оправдание звучеше почти винаги еднакво: „Мама още не може да преживее смъртта на татко. Бъди по-разумна, премълчи.“ За Елена Филипова тези думи боляха по-силно от всяка открита кавга.
Той беше избрал удобството. Да защити съпругата си означаваше да изгуби благоволението на майка си, а заедно с него — и щедрите парични потоци от фирмените сметки на бащината компания, която вече се управляваше именно от Светлана Живкова.
Краят дойде една мрачна ноемврийска вечер, когато дъждът се лееше без спир.
Майката на Елена имаше юбилей — навършваше петдесет. Елена се беше подготвяла за този ден цял месец: избра внимателно красив подарък, уговори се да си тръгне по-рано от работа и чакаше празника с нетърпение.
Вече беше в коридора, с преметнато палто върху раменете, когато от втория етаж се разнесе властен глас:
— Елена! Накъде си тръгнала?
Светлана Живкова слизаше по стълбите с онова величествено изражение, сякаш цялата къща, въздухът в нея и хората вътре ѝ принадлежаха.
— При мама е празникът. Казах ви още преди време. С Димитър сега тръгваме.
— Димитър никъде няма да ходи. Боли го глава. А ти оставаш тук. След час при мен идва нотариус с документи за парцелите. Трябва да се приготви чай и да се подреди масата в малката гостна.
Елена застина на място.
— Светлана Живкова, предупредих ви преди месец. Отивам при родителите си. Чай можете да си налеете и сама.
Очите на свекърва ѝ се присвиха.
— Какво каза? В този дом ще правиш онова, което е нужно на нашето семейство. Ако не ти харесва — вратата е отворена, върви където искаш!
Елена погледна към съпруга си, който тъкмо бе излязъл от кабинета. Димитър Огнянов сведе очи и избегна погледа ѝ.
— Ели, хайде, наистина… ще отидеш при вашите утре. Мама има нужда от помощ.
Точно тогава в младата жена нещо се прекърши. Три години умора, натрупани обиди и преглътнати унижения изведнъж изгубиха тежестта си. Вече не усещаше нито страх, нито вина. Само ясна, тиха празнота — онази особена тишина, която идва преди окончателно решение.
Бавно свали брачната халка. Металът иззвънтя остро, когато се удари в мраморния плот в антрето.
— Знаете ли, Светлана Живкова — гласът на Елена прозвуча учудващо спокоен. — Права сте. Аз не съм господарка тук. И повече не искам да ви виждам. А ти, Димитър… остани си при маминка. Вие двамата сте създадени един за друг.
После отвори вратата и излезе направо под проливния дъжд, без дори да вземе чадър. Същата вечер тя напусна завинаги огромната, студена къща.
Светлана Живкова прие това като личен триумф.
Разводът беше оформен бързо. Деца нямаха, а Елена Филипова не пожела да дели имущество. Просто изтри тези хора от живота си, сякаш никога не бяха съществували.
— Най-после тази беззестреничка се махна! — хвалеше се свекървата пред приятелките си по телефона. — Ще намерим на нашия Димитър достойна жена. Образована, със силен характер, от добро семейство.
Но съдбата обича да се подиграва.
