И тя не закъсня да го докаже.
Димитър Огнянов наистина не остана дълго сам. Скоро до него се появи друга жена — Мария Калинова.
Мария беше на двадесет и пет години. Красива по онзи ярък, запомнящ се начин, тъмнокоса, уверена и бърза в решенията си. Беше израснала в сурова среда, където никой не ти подава ръка даром, затова отдавна беше свикнала да разчита единствено на себе си. С много труд бе създала малка верига салони за красота и не беше от жените, които молят, търпят унижения или се навеждат пред чужда воля.
Връзката им се разви мълниеносно. Само след шест месеца двамата вече бяха семейство и се преместиха в къщата извън града. На Светлана Живкова не ѝ остана нищо друго, освен да преглътне новата снаха. А месец по-късно Мария съобщи на съпруга си, че чака дете. След девет месеца се роди дългоочакваният внук — Иван Емилов.
Точно тогава Светлана реши, че е настъпил удобният момент да приложи към новата снаха стария, добре изпитан метод.
Денят започна с напълно предвидима провокация.
Мария слезе в кухнята, за да си направи кафе. До масата вече я чакаше свекърва ѝ, със стиснати устни и поглед, пълен с укор.
— Мария, защо прозорецът в детската още не е отворен? На бебето му трябва чист въздух. И защо закуската не е готова в осем? В тази къща си има ред.
Мария не отвърна веднага. Спокойно отиде до кафемашината, натисна копчето и изчака чашата да се напълни с ароматната напитка. После отпи бавно.
— Светлана Живкова — каза тя меко, но с отчетлива твърдост в гласа. — Нека още сега изясним нещо. Аз не съм Елена Филипова.
Свекървата едва не се задави от възмущение.
— Как смееш да ми говориш така? Ти живееш в моя дом!
Мария остави чашата върху масата внимателно, без да бърза.
— Не. Вие живеете в къща, половината от която по закон принадлежи на Димитър Огнянов. На него, не на вас. А докато аз и той сме семейство, ние сме стопани тук наравно с вас. Аз не съм ваша прислужница. Аз съм съпругата на сина ви. От днес нататък ще си готвите сама. Или ще си поръчвате храна. Ако имам нужда от помощ с Иван Емилов, ще ви кажа.
— Димитър! — изкрещя Светлана, почервеняла от ярост. — Димитър, ела веднага тук!
Сънен и объркан, Димитър се появи на прага на кухнята. Погледът му се местеше неспокойно от майка му към жена му.
— Какво става?
Светлана драматично притисна ръка към гърдите си.
— Жена ти ми държи тон! В собствения ми дом! Кажи ѝ…
— Димитър — Мария пристъпи напред, а гласът ѝ стана по-тих, но още по-остър, — слушай ме много внимателно. Ако майка ти още веднъж си позволи да ми повиши тон или да ми нарежда как да живея и как да отглеждам сина си, още същия ден събираме багажа.
— Мария, защо така, мама просто… — започна Димитър с познатото си оправдание.
— Ще си тръгнем и ще наемем апартамент — продължи тя, без дори да повиши глас. — А тогава майка ти ще вижда внука си само когато аз позволя. Избирай, Димитър: или си съпруг и баща, или си човек, който още зависи от майка си. Трети вариант няма.
В кухнята се спусна тежко, задушаващо мълчание.
Светлана Живкова застина, обзета от неподправен ужас.
