Погледът ѝ се вкопчи в сина ѝ. Очакваше Димитър най-после да сложи тази нахална жена на мястото ѝ. Само че той си спомни как първата му съпруга си беше тръгнала от този дом и много добре разбра: Мария не отправя празни заплахи. Затова сведе очи.
— Мамо… стига си се заяждала с Мария. Тя е стопанката на нашето семейство.
Светлана Живкова понечи да отвърне, устните ѝ се разтвориха, но нито един звук не излезе. Думите заседнаха някъде дълбоко в гърлото ѝ. Тя срещна спокойния, леко ироничен поглед на втората си снаха — и изведнъж разбра всичко. Играта беше приключила.
Минаха две години.
Голямата триетажна къща продължаваше да се издига зад високата ограда, все така внушителна и студена отвън. Но вътре вече нищо не беше същото.
Мария се беше превърнала в пълноправна господарка на дома. Промени обзавеждането по свой вкус, освободи стария градинар и вместо него нае фирма за почистване, която идваше веднъж седмично. В кухнята почти не се задържаше. Предпочиташе с Димитър да вечерят навън или просто да поръчват готова храна.
А Светлана Живкова… тя се беше научила да живее незабележимо.
Вече навлизаше в седмото си десетилетие. Ставите я боляха все по-често, кръвното ѝ ту се вдигаше, ту рязко падаше.
Домът, който някога беше доказателство за властта ѝ, сега ѝ се струваше огромен и плашещо празен. Най-много от всичко я ужасяваше мисълта да остане сама в него. Кой щеше да ѝ подаде лекарството, ако нощем ѝ прилошееше? Кой щеше да повика линейка?
Тя вече не правеше забележки. Не настояваше прахът по первазите да бъде изтрит до блясък. Когато я канеха на масата, сядаше безропотно и ядеше онова, което ѝ сложеха.
Всяка сутрин Светлана Живкова плахо почукваше на вратата на детската стая.
— Марийче, добро утро. Може ли да изведа Иван в градината за малко? — питаше тя с умоляващ тон, без да смее да вдигне очи.
— Може, Светлана Живкова. Само му облечете синьото яке, не онова зеленото, което бяхте извадили вчера. И не повече от час — после има занимания — отвръщаше Мария сухо, без да откъсва поглед от лаптопа.
— Разбира се, разбира се, Марийче. Както кажеш.
Понякога, докато седеше на пейката в градината и гледаше как внукът ѝ се занимава в пясъчника, Светлана Живкова си спомняше за Елена Филипова. За онова кротко, беззащитно момиче, което печеше сиренки и се опитваше да внесе малко топлина в тази къща.
Неотдавна Елена Филипова се беше омъжила повторно — за добър лекар. Светлана Живкова беше видяла снимките в социалните мрежи. На тях бившата ѝ снаха се усмихваше истински. Така, както никога не се беше усмихвала тук, между тези стени.
И Светлана Живкова плачеше. Без звук. Само попиваше сълзите си с края на скъпа копринена кърпичка.
Мислеше си колко различно можеше да бъде всичко, ако поне веднъж беше избрала добротата вместо заповедите.
Ако беше видяла в Елена не съперница, а дъщеря. Сега до нея беше Мария — жена, която не можеше нито да бъде сплашена, нито пречупена. Достоен отговор на всички години жестокост.
Казват, че животът винаги ни връща онова, което сами сме посели. Понякога закъснява. Но винаги пристига на точния адрес.
