– А нашата Светлана вече е специалист по моповете! – изкикоти се Васил и намигна на Петър. – Двайсет и две години в икономическия отдел, а накрая стигна до парцала.
Около масата избухна смях. Аз стоях на прага на кухнята с чиния кисели краставички в ръце. Стъклото беше ледено и пръстите ми бяха побелели от стискане.
Петък. Четвърти пореден петък.
Преди шест месеца ме съкратиха. Заводът, в който двайсет и две години правех разчети и сметки, се премести извън града, а мен ме отписаха като „без бъдеще“. Четирийсет и девет години, диплома по икономика, осемдесет и седем интервюта – и навсякъде едно и също: „Ще ви се обадим.“ Никой не се обади.
После една приятелка ми подхвърли вариант. Бизнес център в центъра, нощна смяна, договор по Кодекса на труда, около 900 лв. чисто. Съгласих се за двайсет минути.
Васил разбра след седмица. Първо мълча. А после, щом седна с мъжете на бира, сякаш нещо в него се отприщи.
– Светле, престилката да не я забравиш? – обади се Петър, съседът от долния етаж.
– Тя престилка слага само за мен – изрева от смях Васил, по-силно от всички. – Е, когато има настроение. А напоследък няма. Уморена била. На работа се изморявала, представяте ли си? Осем часа да размахваш парцал – не е шега работа, мъже!
Поставих чинията на масата. Бавно.
– Краставичките са солени – казах спокойно. – Вземай, Петре.
– Я вижте, ръцете вече са загрубели – Васил сграбчи дланта ми и я показа на всички. – Едно време маникюр, а сега – шкурка.
Надежда, жената на Петър, пръсна смях в юмрука си. Издърпах ръката си.
– След час съм на смяна.
– Върви, труженичке, върви – махна с ръка мъжът ми. – Мопът те чака. Само не закъснявай, че ще ти удържат от твоите деветстотин лева.
Отидох в спалнята. Извадих униформата от гардероба – черен панталон и сива риза с логото на фирмата. Преоблякох се без дума. В главата ми туптеше само едно: четвърт век. Четвърт век му сервирах, прах, пестях, родих му син, вадих майка му от болници, погребах баща му. А той пред хората ме правеше на шега заради един парцал.
Излязох в коридора. От кухнята долитаха гласове:
– Василе, хайде по-кротко, жената все пак се старае.
– Какво съм казал? Нищо. Казвам истината. Всеки си има място. Моята Светлана най-после си намери своето. Малко късно, но го намери.
Вратата щракна зад мен. На стълбищната площадка миришеше на цигари. Опрях чело в студената метална пощенска кутия и останах така една минута. Точно една – повече не можех, щях да изпусна автобуса.
В автобуса извадих телефона. Синът ми беше пратил усмихнато човече. Не му отговорих. Гледах тъмното стъкло и си мислех: наистина му е смешно. Наистина.
Пристигнах без петнайсет десет. Бизнес център „Меридиан“ – осемнайсет етажа, мрамор във фоайето, охрана с радиостанции. Прекарах картата си и кимнах на Данаил на рецепцията. Той винаги ми отвръщаше учтиво – добро момче, учеше задочно.
– Светлана Петрова, добър вечер. На шестия етаж са наводнили кабинет 203, минете първо оттам.
– Ще го оправя.
В сервизното помещение се преоблякох, взех количката и я подкарах по притихналия коридор. Денем там тичаха мениджъри в костюми, а нощем оставахме само аз и дежурните лампи.
Предстоеха ми осем часа. Помислих си: поне тук никой не ми се смее.
Следващия петък той покани същите хора. И Надежда с мъжа ѝ.
Преди да тръгна, подредих масата. Салати, херинга под шуба, топло ястие във фурната. Животът ме беше научил: има ли гости вкъщи, масата трябва да е сложена. Дори когато гостите идват, за да се забавляват на твой гръб.
– О, Светлана излезе! – плесна с ръце Надежда. – Как е на трудовия фронт?
– Добре – отвърнах.
– Вярно ли е, че там имате златни тоалетни? – попита Петър.
– Не. Обикновени са. Немски.
– Чуваш ли, Василе, немски! – Петър сръга мъжа ми с лакът. – Жена ти търка немски тоалетни. Това вече е положение!
Васил наля в чашките.
– Мъже, честно да ви кажа, аз я разубеждавах. Казвах ѝ: Светле, стой си вкъщи, ще те издържам. Около 1360 лв. не са кой знае какво, но за двама стигат. Не, казва, искам си мои пари. Е, искай. Сега си има свои. Деветстотин.
– И то нощем – вметна Надежда уж съчувствено. – Светле, кога изобщо спиш?
– През деня.
– Ужас. Аз не бих могла.
– А на теб не ти се налага – усмихнах ѝ се. – Петър ти носи по около 1200 лв.
Надежда сви устни. Петър се закашля.
– Хайде, момичета, без политика – Васил почука с вилица по чашката. – Светле, пийни за нас и върви да се стягаш. Мопът чака.
Изпих чашата. Не за тях – за себе си. После отидох да се приготвя.
Същата нощ на смяната се случи нещо необичайно. Към два часа приключих с шестия етаж и седнах в сервизното помещение да хапна.
