Извадих стария си лаптоп — още от времето в завода. В него пазех учебната база на 1С и нощем си припомнях всичко, защото ме беше страх знанията да не ми изветреят съвсем. Седях, натисках клавишите и въвеждах измислени счетоводни операции, колкото ръката ми да не забрави.
Вратата леко изскърца.
– Извинете… видях, че свети.
На прага стоеше мъж. Около петдесет и пет годишен, побелял, с разкопчано палто и с автомобилни ключове в ръка. Познах го веднага — Димитър Сергеевич, собственикът. Бях го виждала само веднъж във фоайето, когато мина към асансьорите.
Скочих на крака.
– Извинявайте, веднага ще прибера. В почивка съм.
– Не, не, седнете – вдигна той длан, сякаш да ме спре. – Какво правите там?
– Аз… 1С. Преговарям си. По образование съм икономист, но малко по малко започвам да забравям.
Той се приближи и надникна в екрана през рамото ми. Аз застинах. Беше ми неловко — на гърдите ми висеше бадж „хигиенистка“, а пред мен стоеше счетоводна програма.
– Балансът ви не излиза с три стотинки – каза той съвсем спокойно. – Ето там, по сметка шейсет и осем.
Погледнах. Наистина — три стотинки.
– Вие счетоводител ли сте? – попитах го.
– Не. Собственик съм на тази сграда. Но първото ми образование е финанси. Светлана Петровна, нали?
Очите му се спряха върху баджа ми. Кимнах.
– Колко години стаж имате?
– Двадесет и две.
– А как се озовахте тук?
Само повдигнах рамене.
– Съкратиха ме. Навсякъде казват „ще ви се обадим“. А човек трябва да яде.
Той помълча няколко секунди. После бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади визитка и я остави до лаптопа.
– Светлана Петровна, няма да ви обещавам нищо тази нощ. Но ми се обадете във вторник. В десет сутринта. Става ли?
– Става – отвърнах.
Гласът ми не трепна, но под масата ръцете ми се разтрепериха.
Той си тръгна. Останах да гледам визитката. „Меридиан Груп. Димитър Сергеевич. Генерален директор.“ Плътен картон, релефни букви. Такива визитки бях виждала при началника на отдела в завода — връщаше се с тях от изложения и се гордееше като дете.
А тази ми беше дадена през нощта. В сервизното помещение. С бадж на чистачка върху престилката.
Прибрах я в джоба си и тръгнах към седмия етаж. Мопът се движеше в ръцете ми почти сам, а умът ми беше другаде. Какво ли означаваше това? Щеше да ме провери ли? Да предложи място в счетоводството? Или просто ме беше съжалил и искаше да ми даде пари? Такива пари не бих взела.
Към пет сутринта приключих с осмия етаж и седнах на перваза до прозореца. Навън небето порозовяваше. Градът се събуждаше. Някъде там, в панелния блок в края на квартала, спеше мъжът ми, на когото след два часа трябваше да изпържа яйца.
И за първи път от половин година си помислих: а може би няма.
Прибрах се в седем. Васил хъркаше. На масата стояха мръсните чинии от предната вечер. Не ги измих. За първи път от двайсет и шест години — просто не ги измих.
Легнах и заспах веднага.
Във вторник се обадих. Точно в десет.
Разговорът продължи четирийсет минути. Димитър Сергеевич ми предложи да стана управител на филиал — не на главната сграда, а на втория, по-малък корпус на улица „Речна“. Там имало наематели и му трябвал човек, който да води отчетите, договорите и да наглежда персонала. Началното възнаграждение беше около 2400 лв. Изпитателният срок — два месеца.
– Защо точно аз? – попитах направо.
– Защото жена, която след нощна смяна сяда да упражнява 1С, не се среща всеки ден. А там в момента е пълен хаос. Не ми трябва поредното момче с MBA. Трябва ми човек, който може да смята и не краде.
Приех.
Излязох от сервизното помещение, където бях говорила, и тръгнах към дома. В автобуса гледах през прозореца и мислех дали да кажа на Васил. Двайсет и шест години му бях казвала всичко — заплатата, премиите, новините от работа, клюките от отдела. Всичко до последната дреболия.
После си спомних как се смееше. „Мопът ти е таванът.“ Как Надежда свиваше устни. Как Петър ме питаше за тоалетните.
Няма да му кажа, реших. Засега няма.
Васил ме посрещна още на прага.
– Къде се мотаеш? Смяната ти е вечерта, а ти от сутринта те няма.
– Бях в поликлиниката.
– А, добре тогава. Слушай, в петък пак ще дойдат мъжете. Свари един борш.
– Ще сваря.
В петък направих борш. Голяма тенджера. Подредих чиниите, нарязах хляба.
Дойдоха същите хора. Надежда с Петър, съседът Димитър и още някакъв познат. Сложих борша на масата и седнах в края.
– Светле, ти защо не пиеш? – Петър посегна към чашката ми.
– Утре съм на дежурство за цяло денонощие, не мога.
– За цяло денонощие? – изсмя се Васил. – Вече и моповете ли дават такива смени? Повишили са те, а?
Надежда изпръхтя в шепата си.
– Василе, ти не разбираш – подхвърли тя. – Светлана трябва да я впишат в рекордите. Толкова мопове за една смяна!
Всички се разсмяха. Най-силно — Васил.
– Момчета, разбирате ли, чистачка е точно нейното ниво – облегна се той назад на стола. – Аз ви казвам честно.
