Обичал ме бил заради характера, заради това, че държа къщата. Но за ум — никога. Според него акълът на Светлана стигал колкото да му сложи тенджера на печката и да му сготви борш. Дотам се простирало цялото ми „образование“.
Погледнах го. Само това направих — вдигнах очи и го погледнах.
Вътре в мен нямаше нито вик, нито обида, нито сълзи. Само една глуха тишина. Същата като в „Меридиан“ към четири сутринта, когато коридорите вече са измити, чистачките са се прибрали да подремнат, а охраната клюма в стаичката си.
Станах от масата, взех една празна чиния и отидох в кухнята. Измих я бавно. Подсуших я с кърпата. Прибрах я на мястото ѝ в шкафа. После се отправих към спалнята, за да се преоблека.
За смяна. Последната ми смяна в „Меридиан“, между другото. В понеделник започвах работа във филиала на Крайречна. Вече като управител. Заповедта ми беше донесена лично от Димитър Сергеевич още в сряда, когато отидох да се подпиша.
Васил нямаше представа.
Не знаеше, че отдавна съм приключила с нощните смени. Не подозираше, че ме чака нов кабинет — малък, но със собствен прозорец към двора. Не знаеше и че в чантата ми лежи визитка, на която пишеше: „Управител на филиал“. Нито пък че в понеделник Димитър Сергеевич щеше да ме представи пред целия екип — седемнадесет души.
За Васил истината беше друга: неговата Светлана всяка петък вечер отиваше „на смяна“. И всеки път, щом вратата се затвореше зад гърба ми, той наливаше с приятелите си още по едно и повтаряше, че всеки човек си има място.
Излязох от апартамента. В автобуса извадих телефона и написах на Димитър Сергеевич: „В понеделник ще бъда там в девет.“
Отговорът дойде след минута: „Очаквам ви.“
И тогава, за пръв път от половин година, ръцете ми не трепереха.
Минаха три седмици. Работех във филиала, тръгвах от вкъщи в осем сутринта и се прибирах към седем вечерта. Васил продължаваше да вярва, че мия подовете в „Меридиан“. Аз носех същите черни панталони и сивата риза — за щастие в новия офис облеклото беше почти същото, а и дрескодът си оставаше дрескод.
Първият аванс ми преведоха — шестстотин лева. Още в понеделник сутринта си бях открила отделна карта и сложих парите там. За тази карта Васил също не знаеше.
В петък мъжът ми пак събра компанията. Предупредих го, че ще се забавя — уж имало авария на работа и се налагало да отида по-късно. Той само махна с ръка:
– Върви, върви. И без теб ще се оправим.
И точно тогава се случи нещо, което изобщо не бях предвидила.
В четвъртък вечерта ми се обади Димитър Сергеевич.
– Светлана Петровна, утре във филиала ще дойде комисия от завод „Червен металист“. Те държат при нас под наем сутерена за склад и искат да продължат договора. Посрещнете ги лично, аз няма да успея да стигна навреме.
Записах си всичко.
„Червен металист“ беше заводът на Васил. Мъжът ми работеше там като инженер вече двайсет години.
Затворих телефона и останах дълго зад бюрото си, без да помръдна. После се обадих на секретарката на завода и поисках да ми уточни състава на делегацията. Три имена. Едното беше неговото.
Можех да му звънна. Можех да го предупредя. Двайсет и шест години все това правех — предупреждавах, изглаждах, спасявах.
Този път не се обадих.
В петък, точно в единайсет сутринта, във фоайето на филиала влязоха трима мъже с костюми. Васил беше по средата. Изгладен, с вратовръзка, с папка под мишница. Аз стоях до рецепцията — със сако върху сивата риза и с бадж на гърдите: „Управител на филиал. Светлана Петровна“.
Той не ме забеляза веднага. Първо се огледа наляво и надясно.
– Добър ден. Имаме среща с управителката по въпроса за наема.
– Добър ден – отвърнах аз. – Аз съм управителката.
Едва тогава вдигна поглед към мен. И застина.
Видях как устните му изгубиха цвят. Как папката в ръката му се смъкна съвсем леко. Как началникът му, Благой Николаевич, премести очи от него към мен, после обратно към него.
– Светле? – произнесе Васил почти без глас.
– Светлана Петровна – поправих го спокойно. – Заповядайте в заседателната, Благой Николаевич. Разполагаме с трийсет минути.
Поведох ги към залата. Отворих договора, подредих документите пред себе си и започнах. Говорех равномерно, без да бързам — квадратура, наемна ставка, срокове, условия за прекратяване. Васил седеше точно срещу мен и мълчеше. Нито веднъж не посмя да ме погледне в очите.
– Имаме два спорни момента – казах аз, когато стигнахме до съответната страница. – Първият е точка седем-три. Вашият завод забавя плащанията средно с дванайсет дни. По действащия договор това е основание за начисляване на неустойки. За последните шест месеца сумата възлиза на осемстотин и двайсет лева. Готови сме да я отпишем, ако приемете новата ставка — увеличение с осем процента.
Благой Николаевич изсумтя тежко.
– Осем са прекалено много.
– Седем – казах аз. – Това е окончателното ни предложение.
Той помълча секунда, после кимна.
– Съгласен.
Плъзнах договора към него. Благой Николаевич подписа пръв. Васил сложи подписа си след него, без да вдигне очи от листа. Забелязах как пръстите му леко треперят.
– Благодаря ви, господа. Да ви изпратя ли?
– Няма нужда – побърза да каже Васил. – Ще се оправим сами.
Тримата излязохха. Аз останах сама в заседателната и известно време просто гледах подписания договор пред себе си.
Тогава телефонът в кабинета иззвъня.
