Погледнах екрана — Васил.
Прекъснах обаждането.
След минута звънна пак. После още веднъж. Накрая просто изключих телефона.
Вечерта, когато се прибрах, го заварих в кухнята. Сам. Без обичайната компания. На масата имаше отворена бутилка, от която вече беше пил.
– Ти подиграваш ли ми се? – изстреля той още щом прекрачих прага.
Свалих си сакото спокойно и го закачих на закачалката.
– За какво говориш?
– Защо не ми каза?
Погледнах го.
– А ти кога ме попита?
Той замълча.
– Василе – произнесох равномерно. – Четири петъка подред, пред приятелите си, обясняваше, че моята работа била парцал и кофа. Че там ми било мястото. Че акълът ми стигал само за супа и тенджери. Надежда се кикотеше, Петър подхвърляше за тоалетни, а ти се смееше най-силно от всички. Нито веднъж не те заинтересува коя съм, къде работя, как се справям. На теб ти беше забавно.
– Ама аз се шегувах!
– Четири пъти се „шегува“. Пред хора. С жена си. С която живееш от двайсет и шест години.
Той извърна глава.
– Благой Николаевич ми каза в колата: „Василе, аз изобщо не знаех, че жена ти е управител в „Меридиан Груп“.“ Знаеш ли какво му отговорих? Казах: „И аз не знаех.“ А той ме погледна… като пълен глупак.
– Защото точно така изглеждаш – казах тихо. – Едва днес ли го разбра?
Отидох в спалнята, извадих от гардероба възглавница и одеяло, върнах се в хола и ги оставих върху дивана.
– Това е за теб. Аз ще спя в спалнята.
– Светле, какво ти става?
– И още нещо. От понеделник сме на отделен бюджет. Ще ти оставя на хладилника списък – кое плащаш ти и кое аз. Сметките наполовина. Храната наполовина. Ако каниш гости, ще ги посрещаш за своя сметка.
– Светле, ние двайсет и шест години сме заедно…
– Именно. Двайсет и шест. А ти ме сведе до парцал.
Затворих вратата на спалнята след себе си. И за пръв път от половин година си легнах в десет вечерта като нормален човек.
Мина месец.
Васил стана необичайно мълчалив. Движи се около мен предпазливо, сякаш съм чуплива чаша. Петъчните събирания с мъжете изчезнаха – дали го е срам, дали вече него не го канят, не знам. Чух, че Петър бил казал на Надежда: „Е, Васко се оказа голям глупак.“ Надежда го повторила на съседката. Съседката – на мен.
Аз продължавам да спя сама в спалнята. На хладилника вече висят два списъка – неговият и моят. Той плаща газта и интернета, аз – тока и водата. Храната всеки си я купува сам. Понякога се засичаме пред печката, но без да си кажем и дума.
Синът ни дойде една събота и разбра всичко само с един поглед. Каза ми: „Мамо, права си.“ Васил го чу от кухнята, но не отвърна нищо.
В работата нещата вървят добре. Димитър Сергеевич ме остави на постоянен договор след изпитателния срок и ми даде премия. Започнах да обмислям ипотека за малък едностаен апартамент. Само за мен. За всеки случай. Да има къде да отида, ако се наложи.
А вчера вечерта Васил се приближи и каза:
– Светле, не стига ли вече? Нали си признах.
Погледнах го, но не му отговорих. Просто минах покрай него и влязох в спалнята.
В завода, доколкото чувам, вече не го оставят на мира. Благой Николаевич бил разказал пред всички в пушалнята как „жената на Васко го притиснала със седем процента и му опростила около осемстотин и двайсет лева неустойка, все едно хвърлила бонбонче на кутре“. Мъжете се смеели. Васил мълчал. Вкъщи започна да се прибира по-късно от обикновено – вероятно не иска да се засичаме в кухнята.
В сряда ми се обади Надежда. Уж по работа – искала рецепта за пача. Продиктувах ѝ я и затворих. След пет минути звънна отново:
– Светле, не ми се сърди, аз тогава не го казвах от лошо. Просто бях на страната на Васил, за да му е приятно.
Отговорих ѝ:
– Наде, пачата се вари шест часа. Нямам време.
И прекъснах разговора.
В събота синът ми ме покани на гости. Без Васил. Каза: „Мамо, ела сама, отдавна не сме те виждали.“ И аз отидох сама. За първи път от много време.
В понеделник Димитър Сергеевич ме повика в централния офис. Обясни, че обмисля разширяване на филиалната мрежа и е възможно да ми възложи още един корпус. Казах само: „Ще го поема.“ Той се усмихна леко и попита: „А мъжът ти няма ли да възрази?“ Отвърнах: „Мъжа си не питам.“
Знаете ли кое е най-странното? Не ми е жал за него. Нито малко. А толкова години все го съжалявах – ту бил уморен, ту кръвното му играело, ту се скарал с началството. А сега вътре в мен е празно.
Може би наистина прекалих. Можех да постъпя по-меко. Можех още в четвъртък да му се обадя и да кажа: „Василе, утре като дойдеш във филиала, ще ме видиш там, не се изненадвай.“ Можех още след първия петък да седна срещу него и да поговоря, вместо цял месец да чакам развръзката в тишина.
А може би не можех.
Защото цял живот се опитвах да говоря човешки. И в замяна получих парцал, подигравки и смях.
Момичета, вие как мислите? Прекалих ли с този договор и с отделния бюджет? Или правилно го оставих да преглътне всичко наведнъж, мълчаливо, пред собствения си началник?
