По яката на ризата на мъжа ми се беше впила миризма на чужд парфюм — сладникава, тежка, с ванилов оттенък и евтин мускус. Моите аромати не са такива. След трийсетата си година спрях да посягам към всичко захарно.
Стоях в банята, стисках ризата в ръце и не плачех. Вместо това пресмятах. Професионален навик. Главен счетоводител с двайсет години стаж умее да брои бързо, точно и без да издава звук.
Георги Валентинов беше на четирийсет и пет. Аз — на четирийсет и две. Бракът ни — осемнайсетгодишен. Дъщеря ни Лора Бургаскиа — на шестнайсет. Общата ни фирма, ООД „СтройМонтаж-Плюс“, съществуваше от дванайсет години. Моят учредителен дял беше 50%. Неговият — също 50%. Управител беше той. Главният счетоводител — аз.
И сега в живота му се беше появила ванилия.
Пуснах ризата в пералнята, сипах прах, натиснах копчето и излязох в кухнята. Направих си чай. Трябваше да мисля.
През първите три седмици само наблюдавах. Георги Валентинов започна да се прибира все по-късно. Изникнаха някакви „обекти край София“. Появи се нов мъжки парфюм — скъп, от онези, които преди презираше. Записа се на фитнес. Купи си светлосиня риза — цвят, който аз не понасям, и той прекрасно го знаеше.
Не казах нищо. Готвех борш. Преглеждах уроците на Лора Бургаскиа. Подготвях тримесечния отчет.
А вечер, когато у дома утихнеше, влизах в счетоводната програма и тихо проследявах движенията по сметките на фирмата ни.
Там вече стана интересно. За последните шест месеца Георги Валентинов беше подписал три договора с някаква консултантска фирма „Астра-Консалт“. Плащанията минаваха като „маркетингови услуги“ — редовно, всеки месец. Общата сума беше около 64 000 лв. Учредител на „Астра-Консалт“ се оказа Зорница Живкова, родена през 1997 година.
Потърсих я в социалните мрежи и я открих почти веднага. Руса коса, устни, мигли, Малдиви, Дубай. Само за последния месец имаше шест публикации с отбелязани ресторанти — същите места, където мъжът ми уж „закъсняваше по обекти“.
Запазих скрийншотовете. Разпечатах договорите. Събрах банковите извлечения. Подредих всичко в сива папка. После продължих да готвя борш, сякаш нищо не се беше случило.
Точката, от която връщане нямаше, дойде във вторник вечер. Лора Бургаскиа беше заминала на олимпиада в Плевен. Георги Валентинов, разбира се, „беше на обект“. Тогава на вратата се позвъни.
На прага стоеше тя. Зорница Живкова. С бяло палтенце от изкуствена кожа, безупречен маникюр и прозрачен джоб с документи в ръка.
— Вие ли сте Ива Любомирова? — попита тя, без да каже дори „здравейте“.
