— Може ли да вляза? Имаме да говорим.
Отместих се без дума. Отвътре сякаш се вкамених, но пръстите ми сами намериха телефона в джоба на халата и натиснаха записа. Бях пуснала диктофона още преди да отключа — през шпионката веднага я познах.
Зорница Живкова влезе направо към кухнята, все едно беше идвала там всеки ден. Настани се на стол, постави прозрачния джоб върху мраморния плот и го побутна така, че да го видя. Вътре имаше разпечатка от ехографски преглед.
— Дванайсета седмица — произнесе тя и не откъсна поглед от мен. — Момче е. Георги Валентинов знае. Той отдавна иска син, а вие му родихте само момиче.
Налях си кафе. Бавно, почти церемониално. Ръцете ми не трепереха и това ме изненада повече от всичко.
— И какво точно очаквате от мен, Зорница Живкова?
Усмивката ѝ стана доволна.
— Значи ме знаете? Чудесно. Така ми спестявате обяснения. Слушайте внимателно. Георги си тръгва от вас. Но цивилизовано. Подавате молба за развод, делите имуществото по равно, а от своя дял във фирмата той ще ми прехвърли дарение. Заради детето. Ясно ли е?
— Ясно — кимнах. — А ако не приема?
Тя се наведе напред. Парфюмът ѝ ме блъсна в лицето — същата онази ванилия.
— Тогава ще стане грозно. Първо, завеждам дело за установяване на бащинство и издръжка върху официалната му заплата от три хиляди лева. Второ, знам, че във фирмата водите двойно счетоводство. Георги ми е разказал всичко. Една моя жалба до данъчните и и двете — и вие, и фирмата ви — ще си имате сериозни проблеми. Така че, Ива Любомирова, по-добре не усложнявайте нещата.
Отпих от кафето. Беше толкова горещо, че ми изгори езика. Добре. Болката проясни мислите ми.
— Зорница, Георги Валентинов знае ли, че сте дошли тук?
Тя изсумтя презрително.
— Не. Той е мекушав. Все едно и също: „Жал ми е за Лора Бургаскиа, жал ми е за Ива Любомирова“. А аз не съм такава. За детето си ще разкъсам всеки.
— Разбирам — казах и се изправих. — Дайте ми три дни да помисля. Ще ви се обадя.
Тя си тръгна, а токчетата ѝ изтракаха по моя паркет като малки удари с чук.
Върнах се на табуретката и изключих диктофона. В записа имаше четирийсет и седем минути чист, ясен глас на Зорница Живкова. Заплахи с данъчни. Схема за измъкване на дял от фирмата. Признание за връзка с женен мъж и бременност от него.
Сега вече започваше истинската работа.
На следващата сутрин не тръгнах към офиса.
