Първо отидох при Благовеста Илиева — адвокатката ми. С нея се засичахме по веднъж годишно на фирмени празненства, а преди десетина години беше водила развода на моя приятелка. Седнах срещу нея и извадих всичко на масата: папката, диктофона, банковите извлечения.
Благовеста Илиева слуша близо час и половина, без почти да ме прекъсва. Накрая свали очилата си, остави ги внимателно върху бюрото и каза:
— Ива Любомирова, положението ви е отлично. Почти безупречно. Но можем да го направим още по-силно.
И го направихме.
Най-напред подадох заявление, че напускам съдружието в ООД „СтройМонтаж-Плюс“ и продавам своя дял. Само че не на съпруга си, а — тук беше красивата част — на родния ми брат Светослав Витошки, с когото се бях разбрала предварително. Сделката мина по номинална стойност. Напълно законно, както беше предвидено в устава, при спазено право на първи отказ. Георги Валентинов беше уведомен писмено трийсет дни по-рано, но не благоволи да реагира — вероятно Зорница Живкова му заемаше цялото внимание. След месец процедурата приключи и в собствената му фирма той внезапно се оказа с нов съдружник: моя брат, юрист, притежаващ петдесет процента.
После събрах цялата документация около прословутите „консултантски услуги“ на „Астра-Консалт“. Три милиона и двеста хиляди лева, източени от общата ни семейна фирма към дружеството на любовницата му. Това вече не беше просто мръсна история. Това беше изваждане на активи от имущество, придобито по време на брака. А значи — сериозно основание при развода дяловете да бъдат преизчислени в моя полза.
Третата стъпка беше самият иск за развод. В него поисках обезщетение за половината от изведените средства. Приложих договорите, извлеченията, снимките на Зорница Живкова от Малдивите, направени три дни преди „командировката до обект“ на Георги Валентинов, която подозрително съвпадаше със същите дати.
Записа обаче не занесох в данъчните. Това щеше да е прекалено грубо, а и ударната вълна можеше да се върне към мен. Затова избрах по-фин ход.
Точно след три дни, както ѝ бях обещала, набрах Зорница Живкова.
— Зорница, нека се видим. Да обсъдим условията.
Срещнахме се в кафене. Тя пристигна самодоволна, облечена в ново кожено палто, сякаш вече беше спечелила.
— Е, измисли ли го? — изсумтя и се отпусна нехайно на стола.
— Измислих го — казах аз и извадих телефона си.
Натиснах бутона за възпроизвеждане.
Гласът ѝ се разля между масите. „Една моя жалба до данъчните — и сте приключили.“ „За детето си ще разкъсам всеки.“ „Георги е мекотело.“
Зорница първо пребледня. После лицето ѝ пламна. След миг отново стана бяла като вар.
— Ти… ти си ме записвала?
— Да — прибрах телефона спокойно. — Записвах те. Слушай ме внимателно.
