Вече не съм част от фирмата. Делът ми беше изкупен от брат ми — а той, между другото, е юрист. Сега Георги Валентинов работи заедно с него. Познай дали брат ми ще се зарадва, когато научи за „Астра-Консалт“ и за онези шейсет хиляди лева, източени от дружеството към твоята кантора? Според мен ще заведе иск за възстановяване на щетите срещу управителя. Срещу Георги Валентинов. Лично. А аз вече подадох молба за развод — с искане да ми бъде изплатена компенсация за половината от същите тези шейсет хиляди. Така че, когато родиш момчето си, Георги Валентинов вероятно няма да има нито фирма, нито апартамент, нито кола. Само задължения за издръжка и изпълнителен лист.
— Ти… ти само ме плашиш…
— Провери — изправих се аз. — И още нещо. Този запис няма да го нося никъде. Той ми трябва единствено като застраховка. В случай че ти или Георги Валентинов внезапно решите, че съм забравила нещо.
Тръгнах си, без да платя латето ѝ.
След две седмици Георги Валентинов се появи пред мен. Беше посивял, измършавял, сякаш някой го беше изцедил.
— Ива Любомирова… Разбрах всичко. Нека върнем нещата както бяха. С нея приключих. Беше грешка.
Погледнах го. Мъжа, с когото бях прекарала осемнайсет години. И в този миг осъзнах, че вече не ме боли. Не ми беше и жал. Нямаше нищо.
— Георги Валентинов — отвърнах тихо. — Вчера получи призовката за делото за развод, нали? Всички въпроси — там. Ще говорим в съда. Пред адвокатите.
Разводът приключи след две заседания. Съдът взе предвид източването на активи и ми присъди седемдесет процента от общото имущество. Апартаментът остана за мен и Лора Бургаскиа — ипотека нямаше. Колата дадоха на Георги Валентинов, заедно с кредита към нея.
Зорница Живкова роди. После поиска издръжка. Георги Валентинов плаща една четвърт от официалния си доход — от онези три хиляди лева, които сам си беше определил като управител. Брат ми, вече новият съдружник във фирмата, одобри намаляването на заплатата му до хиляда и шестстотин лева — „поради кризата в строителния бранш“. Разправят, че Зорница Живкова била бясна.
А аз това лято заминавам с Лора Бургаскиа за Италия. За първи път от осемнайсет години — без Георги Валентинов, без „обекти“, без мириса на чужда ванилия.
На летището Лора Бургаскиа ме попита:
— Мамо, ти наистина ли изобщо не му прости?
Погледнах през прозореца към пистата.
— Мило мое, аз нито съм прощавала, нито не съм прощавала. Просто си направих сметката.
Главната счетоводителка винаги смята.
