— Още утре трябва да се извика човек да огледа жилището — подхвърли той делово. — Да не вземе някой да го разграби, докато стои празно.
Дъщерята рязко вдигна глава, сякаш я бяха плеснали.
— Какво означава това „да огледа жилището“?
— Означава точно това. Не може да стои заключено безкрайно.
Малкият син — същият, когото тя някога наричаше „доброто ми момче“ — седеше приведен и въртеше лъжицата между пръстите си. Гледах го внимателно, търсех по лицето му поне сянка от болката, за която тя оправдателно казваше: „Заети са“. Не открих нищо.
Съседката от долния етаж се облегна с лакти на масата и каза спокойно:
— Може ли първо да поменете човека, а после да разпределяте стените?
За миг настъпи тишина. Но беше крехка.
— Никой нищо не дели — отвърна хладно дъщерята. — Просто трябва да се уредят практичните неща.
Погледът на съседката се премести към мен.
— Антон Филипов, отвори.
Гърлото ми пресъхна. По-големият син веднага се наведе напред.
— Дай го тук. Това си е наша работа.
— Не — отсече съседката. — Тя изрично каза: „Само на Антон. И да го прочете на глас.“
Сега дъщерята пребледня. Извадих плика. Вътре имаше три неща: лист, сгънат на четири; малък ключ с избеляла панделка; и още един тесен плик с надпис: „За Антон Филипов. Лично.“
Щом видя ключа, Николай Александров стисна челюст. Така се стягат хора, които вече усещат откъде ще дойде ударът.
Разгънах листа. Ръцете ми трепереха толкова силно, че съседката безмълвно бутна към мен чаша вода. Хартията ухаеше на нейния дом — смесица от лекарства, стар гардероб и лек аромат на чай. Най-отгоре беше написано: „Прочети на глас. Пред децата ми.“
Вдигнах очи. Никой вече не се преструваше, че не разбира.
Започнах:
„Ако децата ми сега седят около тази маса и говорят хубаво за мен, значи най-сетне съм ги събрала заедно.“
Никой не помръдна.
„Само че цената за това се оказа животът ми.“
Дъщерята пребледня още повече. Иван Филипов отмести поглед. Николай Александров се подсмихна твърде бързо — онази нервна усмивка на човек, който се страхува, но още вярва, че може да наложи волята си.
Продължих:
„Дълги години ви оправдавах — пред съседите, пред лекарите, пред самата себе си. Повтарях, че сте заети. Че имате семейства. Че сте уморени.“
До мен съседката тихо попи очите си с ъгъла на кърпичката.
„Истината обаче е, че си тръгнахте от мен много преди да ме изпратите в гроба.“
След тези думи въздухът сякаш натежа. Дори шумът от кухнята притихна.
„Николай Александров идваше при мен, когато му трябваше пълномощно или пари.“
Дланта му тресна по масата.
— Достатъчно!
— Седни — изрече съседката твърдо.
„Милена Борисова вземаше пенсията ми за „лекарства на детето“, а после не вдигаше телефона с месеци.“
— Това не е вярно — прошепна тя, но гласът ѝ бе кух.
„Иван Филипов обеща да пристигне от Плевен, когато ме откараха с високо кръвно. Чаках до късно вечерта. Той не дойде.“
Иван закри лицето си с ръка. Видях как пръстите му потрепериха.
„Всички умеете да казвате „мамо“, когато ви потрябвам. Но никой не ме попита честно дали ме е страх да остарявам сама.“
Столът на Милена изскърца рязко, когато тя се изправи.
— Тя беше огорчена. Болен човек може да каже жестоки неща.
Съседката се обърна бавно към нея.
— Болен човек не си измисля празен хладилник.
Студът в стаята стана осезаем. Погледнах листа — оставаше почти половината. Почеркът ѝ, наклонен и решителен, сякаш ме подтикваше да не спирам.
Преглътнах и продължих:
„Ако вие…“
