„Ако в този момент мислите не за мен, а за апартамента, значи съм преценила правилно.“
Най-големият син скочи толкова рязко, че столът му се прекатури назад.
— Дай листа! — протегна се той към мен и направи крачка напред.
Точно тогава по-малкият брат за първи път от сутринта проговори ясно, без да мърмори под носа си:
— Седни, Николай Александров.
Всички се извърнаха към него. Той не гледаше мен, а право в брат си.
— Знаеше, че е оставила нещо, нали? — попита тихо, но твърдо. — Затова си толкова напрегнат.
Лицето на Николай пребледня.
— Внимавай какво говориш.
— По-добре ти внимавай — намеси се внезапно Милена Борисова. — През пролетта ѝ взе паспорта. Защо?
Замръзнах на място. Съседката също застина. Николай се обърна към сестра си бавно, почти заплашително.
— Не осъзнаваш какви ги приказваш.
— Напротив — отвърна тя. — След като си тръгна тогава, мама плака.
По-малкият син свали ръката си от лицето.
— Искаше да ѝ извади пълномощно за продажба — каза глухо. — Обади ми се. Казах, че ще дойда да поговорим. Но не дойдох.
И точно тогава семейството на Надежда Валентинова се разпадна пред очите ми. Не заради думите ми. Не заради писмото. А защото всеки чу на глас онова, което отдавна подозираше за другия.
Николай избухна пръв. Започна да крещи, че той единствен носел всичко на гърба си. Че само той „уреждал нещата“. Че майка им била инатлива и отблъсквала всички.
Милена му отвърна със същия тон. Напомни му как продал гаража на баща им и не дал и стотинка на останалите.
По-малкият брат също се изправи. Каза, че и двамата идвали тук само когато замирише на пари.
Сигурно съседите чуваха всяка дума през стените. За първи път обаче не ме беше срам от шума в този дом. Срамът беше за тях. И то не защото са изоставили майка си, а защото скритото най-сетне стана явно.
Сведох поглед отново към листа. Най-важното тепърва предстоеше.
„Ключът на панделката е за горното чекмедже на скрина в спалнята.“
Николай се втурна натам, но съседката застана пред вратата.
— Седни — отсече тя. — Вече няма да изпреварваш волята ѝ.
Отидохме всички заедно — аз, съседката, тримата ѝ деца и още една жена от входа, която досега мълчеше до прозореца.
Скринът си стоеше на старото място до леглото, което изскърцваше при всяко сядане. Отгоре — гребен, очила, изсъхнал крем за ръце и прилежно сгъната кърпичка.
Пъхнах ключа. Завъртя се без усилие.
Вътре имаше папка с документи, спестовна книжка, няколко плика и малка платнена торбичка.
Николай посегна към папката. Съседката го перна по ръката толкова бързо, че той отстъпи назад.
— Антон Филипов, ти чети — каза тя.
Най-отгоре лежеше бележка.
„Документите са заверени при нотариус. Жилището да се продаде след смъртта ми. Парите да се разпределят, както е описано по-долу.“
Милена си пое шумно въздух. Николай се наведе напред — още вярваше, че след малко ще чуе цифра, която ще го направи победител.
Но текстът продължаваше другояче.
Половината от сумата Надежда Валентинова оставяше на фонда към градската болница, където някога лежала след инсулта. „За онези възрастни хора, при които никой не идва“, беше добавила с ръка.
Една четвърт завещаваше на внучката си Ясмина Кирилова, дъщерята на Милена, с уточнение: „Когато порасне и ако реши да учи.“
Останалото беше разделено на по-малки части — за погребението, за дълга към съседката за лекарствата, за помена.
И отделен плик. С моето име.
В стаята настана такава тишина, че се чуваше как от кухнята капе вода.
Отворих плика си. Вътре имаше внимателно подредени банкноти и още един лист.
„Антоне, прости ми, че не ти плащах навреме.“
Редовете започнаха да се размиват пред очите ми.
„Знаех, че докато държа парите у дома, Николай ще се опитва да ги вземе. Затова ги криех и мълчах. Страхувах се, че ако ти кажа, ще стане опасно за теб да идваш тук.“
Седнах на ръба на леглото ѝ. Краката ми омекнаха.
„Това не е отплата за добрината.“
