Надежда Калинова живееше в края на града, в малка къща с двор, който обичаше повече от всичко. Там имаше градина, лехи с цветя и оранжерия, за която се грижеше с истинско старание. Отдавна вече беше пенсионерка, наскоро бе навършила седемдесет години и, ако преди три години не беше изгубила съпруга си, можеше да се каже, че животът ѝ е подреден и спокоен.
Само че не единствено мъката по покойния ѝ мъж тежеше на сърцето ѝ. С всяка изминала година работата в двора ставаше все по-трудна, домакинството ѝ се струваше все по-непосилно, а и здравето започна да я предава.
Дъщеря ѝ, която живееше със съпруга си и внучката Мария Радославова в областния град, неведнъж я молеше да продаде къщата и да се премести по-близо до тях. Надежда Калинова обаче все отлагаше и не можеше да се реши.
— И какво ще правя аз край вас? — казваше тя на дъщеря си. — Докато още ме държат краката, ще си остана в родния град. А вие като дойдете да ме видите, и това ми стига за радост.
Дъщеря ѝ и зет ѝ наистина идваха, но не толкова често, колкото ѝ се искаше. За сметка на това Мария Радославова, която много обичаше баба си, още като ученичка прекарваше при нея почти всяка лятна ваканция. По-късно, когато стана студентка, пак намираше време да гостува по цял месец на баба си и дядо си.
После дядото си отиде от този свят. Мария Радославова вече беше в горните курсове на университета, а през лятото заминаваше със студентска строителна бригада. Надежда Калинова започна да тъгува все по-силно и накрая, след като два пъти лежа в кардиологичното отделение на местната болница, се реши да продаде къщата.
С получените пари си купи наблизо скромен двустаен апартамент на първия етаж в стар блок и се премести там. Не остави обаче любимите си растения — взе със себе си всички саксийни цветя, които скоро заеха первазите на прозорците и остъклената лоджия в топлото жилище.
Една част от парите, останали след продажбата, Надежда Калинова отдели за бъдещата сватба на обичаната си внучка. Друга част даде на дъщеря си, а малко остави за себе си — за лекарства и лечение.
В апартамента грижите станаха значително по-малко. Нямаше двор, нямаше тежка работа, нямаше непрестанно тичане около къщата. Тя се радваше, че най-после ще може повече да си почива и да обръща внимание на здравето си.
Съседите бързо я приеха добре. Надежда Калинова беше кротка, ненатрапчива и не особено приказлива жена, затова скоро всички започнаха да я наричат Тихонята.
Тя винаги поздравяваше с лека усмивка и едва забележим поклон. Не след дълго започна да раздава на пенсионерките от входа резници от пъстрите си мушката, фикуси и теменужки, които привличаха погледите на минувачите от прозорците ѝ.
През пролетта Тихонята засаждаше част от мушкатата си в старата леха под прозореца до входа. Благодарение на нея през цялото лято мястото изглеждаше цветно, весело и празнично.
Но колкото и да се стараеше да се пази от физическо натоварване, здравето ѝ не се подобряваше. Надежда Калинова редовно ходеше на прегледи при кардиолог, минаваше през курсове на лечение, а дъщеря ѝ все по-често я канеше при себе си в областния град.
— Ела, мамо. Там лекарите са по-добри, болницата е близо, а и аз ще съм до теб. Ще се грижа за тебе. Имаме три стаи, нищо няма да ти липсва, ще си живееш спокойно и ще излизаш на чист въздух…
— Какъв чист въздух имате вие там? — засмиваше се Надежда Калинова. — Ето тук при нас е хубаво, а на човек не са му дадени два живота.
