Макар че, добавяше тя, и без това се старае да се държи стегнато и да не се отпуска.
Ден след ден обаче дъщеря ѝ продължаваше да настоява майка ѝ да се съгласи на по-сериозни изследвания. И ето че веднъж, когато Надежда Калинова се почувства по-зле от обикновено, най-сетне реши да замине за областната болница.
— Ще отида там, да ме прегледат и полекуват — обясняваше тя на съседките си, докато им раздаваше саксиите с цветя от прозорците. — А на вас оставям това мое наследство. Не бива да изсъхнат сами тук. Вземете ги, нека ви радват. А аз… кой знае дали ще се върна. Какво ще кажат лекарите? Ако се наложи, може и при дъщеря ми да остана.
Съседките я уверяваха, че ще гледат цветята като свои — ще ги поливат, ще ги пазят и няма да позволят да загинат.
— Не мислете за лошо, Калинова — казваха ѝ те. — Може пък да ви закрепят, сега медицината не е като едно време. А цветята ви са прекрасни. Няма да оставим такава хубост да се погуби.
Жената заключи жилището и замина. От улицата празните первази изглеждаха тъжни, сякаш сами разказваха, че добрата им стопанка я няма.
Цялата зима Надежда Калинова прекара при дъщеря си. Лекарите не откриха нищо съвсем тревожно, но я предупредиха да се щади — по-малко работа, по-малко напрежение, повече спокойствие. Затова дъщеря ѝ я задържа при себе си през студените месеци, за да може по-често да я води на прегледи и да следи състоянието ѝ.
На Надежда Калинова обаче ѝ домъчня за нейния си дом. Макар постепенно да свикваше с новото място и при дъщеря ѝ да не ѝ липсваше нищо, душата ѝ все теглеше към самостоятелния живот, към тишината на собственото жилище, към онова чувство, че сама подрежда дните си.
А когато пролетното слънце започна да припича по-топло, нетърпението ѝ съвсем надделя. Събра багажа си и се качи на влака за вкъщи, без да обръща внимание на молбите и доводите на дъщеря си да остане още малко.
У дома я посрещна светлина — и прах. Но за почивните дни при баба си дойде и внучката Мария Радославова. Тя вече беше към края на следването си и също усещаше как я тегли към самостоятелност.
— Аз те разбирам, бабо — казваше Мария. — Как човек да живее спокойно с мама? За един час пет пъти ще попита как си, ще се опита да те нахрани, да те напои с някакви билки или да ти измери кръвното!
— Е, това е само когато си е вкъщи. Щом е на работа, в апартамента е тихо и спокойно почти като тук — усмихна се Надежда Калинова. — А аз вече се чувствам по-добре. И съм решила да си живея тук, както дойде. В края на краищата не съм инвалид. Надявам се само ти да не ме забравяш, Марийче.
Бабата знаеше добре какво казва. Виждаше как старателно Мария чисти жилището, как бърше праха, как подрежда, но през няколко минути поглежда часовника и се усмихва на нещо свое. Надежда Калинова прекрасно разбираше това настроение.
Още от ученическите години, когато Мария прекарваше при нея целите летни ваканции, в малкия град се беше появил неин близък приятел — Николай Мартинов, който живееше наблизо, на същата уличка. Двамата бяха неразделни: караха велосипеди, ходеха до близката гора за гъби, помагаха в градината и се къпеха в езерцето край къщите.
Николай Мартинов беше влюбен в Мария. След като се върна от казармата, вече трета година работеше в големия местен завод. И всеки път, когато Мария пристигаше при баба си, момъкът посрещаше появата ѝ с неподправена радост.
