Радостта му не беше по-малка от тази на Надежда Калинова.
За възрастната жена Николай вече отдавна не беше просто съседско момче, а почти свой човек — част от семейството. А когато Надежда Калинова подхващаше разговор за личния живот на внучката си, Мария Радославова само се усмихваше уклончиво.
— Нека първо завърша, да си взема дипломата, пък после ще видим какво ще стане… — отвръщаше тя.
— На кого си се метнала толкова сериозна, дете мое? — клатеше глава баба ѝ. — Другите на твоята възраст вече се омъжиха, деца родиха, а ти все за диплома мислиш… Търпелив е твоят Николай. Чака те, чака… Само внимавай да не изпуснеш щастието си.
Надежда Калинова не се тревожеше единствено за това внучката ѝ да бъде обичана и добра съпруга. В душата си тя силно се надяваше поне Мария да остане в родния им град, вместо да се установи в големия областен център, където всичко беше шум, движение, задушен въздух и безкрайна суета.
Мария обаче и сама разбираше, че именно с Николай може да бъде истински щастлива. Още преди време му беше обещала, че ще се омъжи за него, а той пазеше думите ѝ в сърцето си и чакаше, без да я притиска.
Когато пролетта най-сетне изпълни апартамента на баба ѝ със светлина и стаите заблестяха от чистота, съседките започнаха една по една да връщат саксиите с цветята на Надежда Калинова — нейните тихи зелени любимци.
— Вземай си ги, вземай — казваха жените, докато внимателно нареждаха саксиите по старите им места. — Никой не може да се грижи за тях като теб. Те сякаш само теб чакаха… И прозорците ти без тях изглеждаха толкова тъжни и празни. Да си здрава, Наде. И повече не заминавай никъде.
С насълзени очи Надежда Калинова приемаше обратно цветята си. Веднага започваше да ги обгрижва по своя си начин — нежно, старателно, с почти майчина загриженост. Подрязваше издължените клончета, откъсваше изсъхналите листенца, сменяше пръстта и ги подхранваше с познатите само на нея домашни хитрини.
Не след дълго Мария завърши института. Донесе дипломата си на баба си и цялото семейство се събра да отбележи този радостен ден. Дъщерята и зетят на Надежда пристигнаха с голяма торта и пълна чанта с продукти. Масата беше подредена празнично, в чашите наляха шампанско, а Николай реши, че по-подходящ момент едва ли ще има. Пред всички той направи официално предложение на Мария и ѝ поднесе пръстен.
Баба ѝ не успя да сдържи сълзите си, а родителите развълнувано въздъхваха. Разбира се, всички очакваха подобно развитие, но когато то се случи наистина, сърцата им се разтуптяха. Последваха прегръдки, Мария и Николай се целунаха в знак на съгласие и любов, а скоро след това беше определена и датата на сватбата.
След венчавката Николай възнамеряваше да заживее с Мария в малката къща, която му беше останала от неговата баба. Тя се намираше съвсем близо до дома, в който някога живееше Надежда Калинова. Именно затова двамата с Мария се бяха сближили още като деца — просто бяха съседи.
До сватбата Николай вече беше ремонтирал къщата, беше издигнал беседка в двора и малка лятна постройка в градината. Затова младото семейство се нанесе в своето уютно гнездо веднага след празника.
Понякога баба Надежда тайничко въздишаше, когато погледът ѝ се спираше върху дома на Мария и Николай. Ходеше им на гости, разглеждаше цветните лехи, градината и двора, а в мислите си се връщаше към годините, когато самата тя беше млада стопанка в своя къща.
Един ден Мария я заведе в лятната къщичка и ѝ посочи леглото.
— Тук можеш да ни гостуваш през лятото колкото си поискаш. Виж само колко е хубаво — под прозореца има цветя, ябълките надничат вътре, а банята е отсреща и лесно се затопля. Защо да стоиш затворена в апартамента? Седи тук. Ето ти пейка под прозореца, кладенец наблизо, оранжерията е до теб. Дишай чист въздух, слушай птиците, а щом се умориш, легни да си починеш.
