Аз ще съм наблизо.
— Ех, внучке, тук е като кътче от рая… — въздъхна старата жена.
— Само едно искам от теб — да не се захващаш за работа. Нито да копаеш, нито да се навеждаш, нито да вършиш тежки неща — каза строго Мария Радославова.
Надежда Калинова обеща. Постепенно започна да прекарва цели дни в градината и това сякаш я стопляше отвътре. Мария и Николай Мартинов тръгваха сутрин към работата си, а баба Надя оставаше като пазителка на двора и къщата. Пристигаше рано, отваряше оранжерията, поливаше краставиците и доматите с малка лейка, пълна с топла вода от бидона, обираше узрелите плодове и внимателно ги подреждаше в щайгички на верандата. После даваше храна на кокошките, събираше яйцата от полозите и сядаше при котките на пейката до лятната къщичка.
Понякога, когато внучката и зетят се прибираха, ги чакаше и вечеря. Младите уж ѝ се караха, че се престарава и не се щади, но после я прегръщаха, сядаха всички заедно на масата, а след това я изпращаха до дома ѝ, като ѝ помагаха да занесе зеленчуците и набраните плодове.
За нейна собствена изненада Надежда Калинова започна да се чувства значително по-добре. Тялото ѝ се закрепи, поотслабна малко, лицето ѝ хвана здрав летен загар, а кръвното ѝ се успокои.
— То е, защото по цял ден съм навън — разказваше тя на съседките си. — Все едно пак съм в моята си градина и никога не съм я напускала. При Мария има и цветя, и ягоди, и какви ли не красоти. Само да ги погледнеш, и душата ти олеква.
Така се изнизаха две години. После в дома на Мария и Николай се появиха децата им — близначките Десислава Филипова и Ива Радославова. От този момент баба Надя започна да помага още повече, стараейки се да облекчи внучката си в най-трудните първи месеци на майчинството.
Когато бебетата спяха, тя стоеше с количката в градината. А щом Мария се заемеше с момиченцата, Надежда Калинова влизаше в кухнята и приготвяше нещо за хапване.
— Малка е моята помощ — въздишаше баба Надя, — но с каквото мога, ще помагам. За мен е истинска радост да гледам правнучките си.
И дъщеря ѝ с мъжа си идваха от областта, за да се порадват на внучките, макар и за кратко, защото и двамата още работеха. А Мария беше благодарна, че баба Надя е близо до тях, че се държи добре и че все още има сили да бъде такава опора.
— Огромна помощ си ми, бабо — казваше ѝ Мария. — Кога иначе щях да стоя край печката? Чудя се как едно време жените по селата са се справяли с големи семейства и по седем деца у дома.
Николай също се стараеше вечер да свърши колкото може повече мъжка работа из къщата и двора. Беше изморен от завода, но въпреки това все се протягаше към дъщерите си — ту вземаше едната на ръце, ту другата. С Мария ги къпеха заедно, приспиваха ги, хранеха ги и се учеха ден след ден да бъдат родители на две малки момичета наведнъж.
А Надежда Калинова, щом виждаше, че младите вече се справят с близначките, започваше да си тръгва по-рано, за да не им се пречка. И самата тя имаше нужда от сън — на другата сутрин пак трябваше да стане рано, да дойде, да помете пътеките в двора, да нахрани кокошките и котките и да сготви нещо вкусно за цялото семейство. Защото нямаше по-голяма радост от това да види сияещите очи на малките и усмивките на младите родители, когато на масата ухаеха горещите питки на баба Надя.
