— Димитър Живков, ще ми кажеш ли сам какво точно се случва тук, или направо да звъня в полицията? — Теодора Илиева застина в антрето, още с палтото на гърба си, и премести поглед от непознатите куфари към полуотворената врата на хола.
Куфарите бяха два. Единият — тъмносин, с колелца. Другият — стар, бордо, с изтъркана дръжка. До тях се беше проснала спортна чанта, от която стърчеше ремък, а върху пейката в коридора вече имаше плик от магазин — чехли, четка за зъби и няколко бурканчета с кремове. Нищо в тази картина не приличаше на кратко гостуване „само за половин час“. По-скоро изглеждаше като начало на преместване. Или поне като опит някой да се държи така, сякаш вече се е нанесъл.
От стаята се чуваха гласове. Женският беше уверен, леко остър, с онази особена нотка, от която на Теодора Илиева винаги ѝ се стягаше челюстта. Мъжкият звучеше по-тихо, оправдателно, но в него нямаше тревога. Именно това я жегна най-силно. Не изненада. Не смущение. Не припряно желание още от прага да ѝ се обясни какво става. А най-обикновен тон на човек, убеден, че всичко е напълно нормално.
Тя затвори входната врата по-рязко, отколкото възнамеряваше. В тишината на антрето ключалката щракна отчетливо и почти веднага от стаята се подаде Димитър Живков.
— О, ти се прибра вече? — каза той така, сякаш Теодора Илиева не влизаше в собствения си дом, а беше дошла на гости у познати.
— Очевидно навреме — отвърна тя и бавно остави ключовете върху шкафчето.
Димитър Живков излезе в коридора, прокара длан по врата си и незнайно защо се усмихна.
— Само не започвай веднага. Сега ще ти обясня всичко.
Само че изобщо не бързаше да обяснява.
Теодора Илиева направи няколко крачки напред и спря на прага на хола.
До широко отворения гардероб стоеше сестра му — Милена Асенова. В едната си ръка държеше сгъната купчинка тениски, а с другата оправяше ципа на пътнически несесер. На дивана до нея вече бяха разположени дънки, блуза, зарядно за телефон и плик с домашни дрехи. Милена Асенова вдигна глава, срещна погледа на Теодора Илиева и дори не се смути. Само повдигна леко брадичка, сякаш отдавна се беше подготвила за спор и беше решила да не отстъпва нито на дума.
— Здрасти — рече тя. — Не мислехме, че ще се върнеш толкова рано.
Теодора Илиева не ѝ отговори. Очите ѝ не бяха върху Милена Асенова, а върху отворения гардероб. Върху празния рафт, където сутринта още стояха нейните одеяла и кутията със сезонни вещи. Кутията я нямаше. Одеялото също беше изчезнало.
— Изнесох ги временно на терасата — побърза да каже Димитър Живков, щом проследи погледа ѝ. — Нищо няма да им стане. Там е сухо.
Теодора Илиева се обърна към него.
— Ти си изнесъл моите неща на терасата?
— Само за малко. Не прави драма от това.
Това негово „не прави драма“ винаги звучеше по един и същи начин. Все едно не той прекрачваше чуждите граници, а тя го изморяваше с факта, че ги забелязва.
Теодора Илиева бавно свали палтото си, окачи го грижливо на закачалката и се върна в хола. Вътре в нея вече нищо не кипеше. Напротив — всичко се беше свило в стегната, ледена точка. Когато човек е ядосан, може да изрече нещо излишно. Но когато гневът отстъпи и цялата картина се подреди ясно пред очите му, тогава става истински опасен.
Димитър Живков заговори по-бързо, сякаш се опитваше да изпревари въпросите ѝ:
— Милена Асенова е в труден момент. Само за две седмици, най-много за месец. Няма къде да отиде сега. Разбираш, че не можех да оставя сестра си на улицата.
— На улицата? — повтори Теодора Илиева.
— Е, казвам го образно.
— А къде живееше, преди да я доведеш тук с куфарите?
Милена Асенова затръшна чекмеджето на скрина и отговори вместо него:
— Бях под наем. Собственичката решила да продава жилището и ме помоли да го освободя. Между другото, Теодора Илиева, аз не съм ти направила нищо лошо. Не разбирам защо ме гледаш така.
Този път Теодора Илиева я погледна право в очите.
— Защото си подреждаш вещите в моя апартамент без моето разрешение.
— О, стига, сякаш съм ти се качила на главата — изсумтя Милена Асенова. — Не съм чужд човек.
Димитър Живков веднага се хвана за думите ѝ:
— Точно така. Не е чужда. Родна сестра ми е.
Теодора Илиева премести погледа си към мъжа си. Няколко секунди никой не каза нищо. Някъде при съседите отгоре провлачиха нещо тежко — по тавана премина скърцане, после пак настъпи тишина.
Тогава тя попита спокойно. Без вик. Без истерия. Без трепване в гласа:
— Димитър Живков, откога сестра ти живее в моя предбрачен апартамент?
Милена Асенова застина с дрехите в ръце, без да ги остави на рафта.
Димитър Живков отвори уста, но звук не излезе. Самоувереността, с която беше излязъл в антрето, се разпадна пред очите ѝ. Вероятно защото в тази формулировка нямаше място за любимата му мъгла от думи — „нашето общо“, „семейството“, „какво толкова“. Изречението беше точно, твърдо и без пролуки: твоята сестра, моят апартамент, предбрачен.
— Теодора Илиева, защо трябва да го казваш така? — промълви най-сетне той. — Все пак сме женени.
— Това не е отговор.
— Аз просто сметнах, че в такава ситуация не е нужно да се прави разпит.
— А аз смятам, че не е нужно да се настаняват хора в моя дом без съгласието ми.
Милена Асенова рязко хвърли дрехите върху дивана.
— Ако знаех, че ще ме посрещнеш по този начин, изобщо нямаше да идвам.
— Точно така, не трябваше да идваш — съгласи се Теодора Илиева.
Милена Асенова примигна. Очевидно не беше очаквала да ѝ отговорят без обичайната любезна обвивка.
Димитър Живков пристъпи напред.
— Теодора Илиева, нека говорим спокойно. Нищо страшно не се е случило.
Тя наклони леко глава, сякаш се вслушваше в позната фраза и проверяваше дали не е чула погрешно.
— Нищо страшно? Изнесъл си вещите ми на терасата, не си ме предупредил, довел си сестра си тук, тя вече си разполага багажа, а ти ми казваш, че нищо страшно не е станало?
— Исках да поговорим вечерта.
— Ти вече говори. С действията си.
Милена Асенова се усмихна накриво, но усмивката ѝ излезе нервна.
— Защо си се вкопчила така в тези квадратни метри? Димитър Живков ти е съпруг, не квартирант.
Теодора Илиева обърна очи към нея.
— Още една дума за квадратните метри и разговорът ще стане много кратък.
Милена Асенова вдигна вежди.
— Заплашваш ли ме?
— Предупреждавам те.
Димитър Живков прокара длан по лицето си. Изглеждаше по същия начин, както преди семейни събирания, когато разбираше, че от него се очаква да угоди на всички едновременно, а това няма как да стане.
— Милена Асенова, замълчи за малко — каза той тихо.
— А защо аз трябва да мълча? Отнасяте се с мен, сякаш съм подсъдима.
— Защото въпросът не е към теб — отсече Теодора Илиева. — Не гардеробът в коридора те е поканил тук. Не диванът в хола те е довел. Довел те е Димитър Живков. Затова разговарям с него.
Тя седна на края на креслото, без да събува обувките си. Остави чантата до себе си. Имаше този стар навик — когато разговорът е неприятен, първо да седне. Човек, който стои прав, по-лесно се изпуска и става остър. Седналият успява по-дълго да се държи.
— Значи — започна тя. — Решил си да настаниш тук Милена Асенова. Сам. Без обаждане, без съобщение, без въпрос. Така ли е?
— Знаех, че ще започнеш да се противопоставяш — отвърна Димитър Живков, като гледаше встрани.
— Тоест съзнателно си го направил зад гърба ми.
— Направих го, защото нямаше време.
— За едно обаждане щяха да ти стигнат четиридесет секунди.
Той замълча.
Милена Асенова внезапно плесна с длан по бедрото си, сякаш подканяше разговора да върви по-бързо.
— Слушайте, това вече става смешно. Не съм дошла на почивка. Имам истински проблеми. Или ти си от онези жени, на които им е важно само да покажат кой командва в къщата?
— Аз съм тази, която има право да решава тук — каза Теодора Илиева.
Изрече го тихо, но въздухът сякаш изстина.
Димитър Живков веднага се намеси:
— Стига вече. Няма сега да си мерим правата. Милена Асенова ще поживее малко, после ще намери друго решение.
Теодора Илиева го погледна толкова внимателно, че той сведе очи.
— Вече обсъждахте ли коя стая да се освободи?
Той не отговори веднага. Самото забавяне беше достатъчен отговор.
— Попитах те: обсъждахте ли коя стая ще ѝ бъде дадена?
— Мислех, че на Милена Асенова ще ѝ е по-удобно в хола. Работи дистанционно, нужен ѝ е бюро.
Теодора Илиева пое бавно въздух през носа и го изпусна също толкова бавно.
— В хола е моето работно бюро. Моите папки. Моят лаптоп. Моите документи. И моите вещи.
— Можем временно да ги преместим…
Той млъкна по средата. Прекалено късно осъзна, че думата „преместим“ в такава ситуация звучи като присъда. Не над мебелите, а над реда в дома, над навиците, над правото на човек да се разпорежда със собственото си жилище.
Теодора Илиева се изправи.
— Значи така. Сега и двамата ме слушате много внимателно. Милена Асенова не остава тук нито за тази нощ, нито за седмица, нито докато „видим как ще се развият нещата“. Ти, Димитър Живков, вземаш куфарите ѝ и викаш такси.
