после я откарваш там, където щеше да я настаниш, ако това жилище изобщо не съществуваше.
— Ти сериозно ли говориш? — Милена Асенова дори се изсмя, но смехът ѝ прозвуча нервно. — По това време?
— Напълно сериозно.
— А ако наистина няма къде да отида?
— Това трябваше да се изясни преди вещите ти да бъдат внесени в чужд дом.
Лицето на Димитър Живков помръкна.
— Нямаш право да говориш така на сестра ми.
— А ти нямаше право да се разпореждаш с апартамента ми.
— Пак започваш с това: „моят апартамент, моят апартамент“!
— Защото току-що ми доказа, че ако не го кажа на глас, ти удобно ще го забравиш.
Настъпи мълчание — плътно, тежко, неприятно. Първа Милена отклони очи и се приближи до прозореца. Навън здрачът вече се сгъстяваше, а фаровете на колите в двора плъзгаха бледи ивици светлина по оголените клони. Тя стоеше със скръстени пред гърдите ръце, а Теодора Илиева изведнъж с болезнена яснота си спомни как всъщност бе започнало всичко с това семейство.
В началото Милена изглеждаше сърдечна. На сватбата я прегръщаше, наричаше я Теди, питаше за ремонта, възхищаваше се на вкуса ѝ. Но после се разбра, че жилището на Теодора не е наследство от родители, нито подарък от съдбата, а купено много преди запознанството ѝ с Димитър. Че го беше изплащала сама в продължение на години, стискайки зъби и живеейки в режим на постоянни ограничения. И тогава в гласа на Милена се появи друг оттенък. Не открита завист — нещо по-неприятно. Онзи снизходителен, почти незабележим присмех на човек, който признава факта, но отказва да го приеме като заслужен.
— На теб поне ти провървя — беше подхвърлила веднъж Милена на семейна вечеря. — Жилищният въпрос ти е решен.
Тогава Теодора още се опита да отговори спокойно:
— „Провървя“ не е най-точната дума.
Милена само повдигна рамене.
— Добре, добре. Всички сме се мъчили, ясно.
След подобни реплики Димитър обикновено се намръщваше и промърморваше:
— Милена, стига. Защо се заяждаш?
Но в тона му никога нямаше истинско възмущение. Само ленив опит да заглади ръба, нищо повече. Сякаш проблемът не беше в думите на сестра му, а в това, че Теодора ги беше чула.
През първите две години от брака им Теодора се правеше, че не забелязва. Хората са различни, семейните им навици — също, всеки говори по свой начин. Не искаше да се превръща в онази жена, която вижда заплаха във всяка забележка от роднините на мъжа си. Само че дребните неща се трупаха. Един път Милена идваше без предупреждение. Друг път взимаше крем за ръце от рафта и казваше: „Ох, мислех, че няма да ти е проблем.“ А веднъж дори заяви, че в малката стая било добре да се направи „истинска спалня“, защото „идват гости, а при вас някак не е като при хората“. Всеки път Димитър молеше Теодора да не се хваща за думите.
— Тя си е такава, директна. Не го приемай лично.
Само че директността на Милена винаги действаше в една посока. Тя можеше да оценява чуждото, да разполага с чуждото време, да навлиза в чуждо пространство. Но ако някой ѝ отговореше със същия тон, веднага започваше представлението за обидата, умората и „аз повече дума няма да кажа“.
Сега Теодора гледаше съпруга си и внезапно разбра: проблемът дори не беше Милена. Милена просто беше влязла през врата, която някой ѝ бе отворил. Истинският въпрос стоеше срещу нея — по домашен панталон и тениска — и упорито се преструваше, че всичко може да бъде оправено с няколко наранени погледа.
— Чакам — каза Теодора.
— Какво чакаш? — отсече Димитър.
— Да вземеш куфарите.
— Няма да я карам никъде сега.
Теодора кимна бавно, сякаш точно този отговор беше очаквала.
— Добре.
Тя извади телефона си.
Милена рязко се обърна.
— Какво правиш?
— Решавам въпроса по единствения начин, който ти и Димитър ми оставихте.
— Да не си полудяла? — Димитър пристъпи към нея. — Полиция ли ще викаш заради семеен разговор?
Теодора погледна екрана, после вдигна очи към него.
— Не. Засега не. Ключар.
Той за миг се обърка.
— Какъв ключар?
— Обикновен. Утре сутрин ще сменя бравите.
Милена удари с длан по подлакътника на креслото.
— Това вече е цирк.
— Не, Милена. Циркът е бил преди да се прибера, когато сте решили да играете на преселване без собственичката на апартамента.
Лявата буза на Димитър трепна. Когато наистина се ядосваше, тя сякаш се вкаменяваше.
— Правиш всичко по-лошо за всички.
— Не. Правя невъзможно днешният ден да се повтори.
Той хвърли кратък поглед към сестра си. Тя го разбра веднага и извърна лице. Между двамата премина нещо старо, отдавна отработено: сега трябваше да издържат, да натиснат заедно, после тя щеше да остане, Теодора щеше да изстине, а нощта щеше да заличи острото. Вероятно точно така си го бяха представяли. Може би не го бяха казали на глас, но бяха убедени: вечерта ще поври, сутринта ще помири.
Теодора познаваше този механизъм. Първо те поставят пред свършен факт. После ти обясняват, че вече е късно да възразяваш, защото всичко така или иначе се е случило. След това те молят да не усложняваш, понеже на хората и без друго им е тежко. Минава седмица, после още една, и новата действителност полепва по дома като влажна прах по перваза. По-трудно е да я изтръскаш, отколкото да се примириш с нея. На това разчитаха.
— Имаш пет минути — каза тя на Димитър. — Или излизате сами, или се обаждам в районното и съобщавам, че в жилището ми има хора, които не съм допускала.
— Ти чуваш ли се? — попита той вече по-тихо.
— По-ясно от всякога.
Милена вдигна глава.
— Димитър, чуваш ли я? Готова е да изхвърли сестра ти с полиция. Ето това е отношението ѝ.
— Не обръщай нещата — каза Теодора. — Моето отношение го видя в момента, в който дори не ми се обади лично. Ти също можеше да набeреш номера ми и да кажеш: „Теодора, имам проблем, може ли да остана няколко дни?“ Но не го направи. Защо? Защото си знаела какъв ще бъде отговорът?
Милена пребледня, ала почти веднага стисна устни.
— Защото с теб не може да се говори нормално.
— Нормално е първо да попиташ.
Димитър изведнъж седна на стола и заби поглед в пода. Това беше лош знак. Значеше, че няма намерение да решава нищо. Беше избрал мълчаливата отбрана, от която по-късно щеше да израсне любимото му: „ти сама разруши всичко“.
И тогава Теодора с внезапна яснота си спомни деня, в който за първи път усети, че в брака им се е появила пукнатина — не от скандал, а от навика на Димитър да взима решения и за двамата.
Беше преди почти година. Той беше дал на Милена комплект ключове, без изобщо да го обсъди с Теодора — уж за да полива цветята, докато ги няма три дни. Теодора разбра случайно, когато видя сестра му във входа два дни преди заминаването.
— А, само проверих дали ключът става — каза тогава Милена бодро.
На Теодора ѝ се сви всичко отвътре, но Димитър отново махна с ръка.
— За всеки случай е.
Само че този „всеки случай“ после изплува още два пъти. Веднъж Милена беше влязла „да се преоблече след дъжда“, понеже се намирала наблизо. Втория път — да си вземе зарядното, което уж забравила след семейния обяд. Теодора настоя ключовете да бъдат върнати. Милена ги върна. Но с такова изражение, сякаш не ѝ отнемаха чужд достъп до чужд дом, а заслужен орден.
А сега в антрето стояха куфарите. Не беше случайност. Беше продължение.
— Димитър — каза Теодора, — няма да повтарям. Или решаваш това сега като възрастен човек, или аз го решавам сама. Само че после не се оплаквай от последствията.
Той вдигна глава.
— И какви ще са тези последствия? С развод ли ще ме плашиш?
Не беше очаквала да го изрече толкова бързо. И то не като страх, а като раздразнено хвърлена дума, с която се опитваше да я накара да отстъпи.
Теодора го погледна внимателно.
— Това заплаха ли беше, или предложение?
Димитър сви рамене.
— Казвам, че семейство не се гради така.
— Семейство не се гради и върху тайно настаняване.
Милена рязко сграбчи дръжката на единия куфар.
— Стига вече. Няма нужда да правите представление заради мен. Тръгвам си.
Димитър веднага скочи.
— Къде ще ходиш? Вече е вечер.
— Това не е нейна грижа — сухо каза Теодора. — Брат ѝ реши, че моят апартамент е резервно летище. Сега нека използва главата си.
Но Милена не помръдна към вратата. Тя гледаше Димитър и в този поглед нямаше молба за изход, а изискване: докажи, че си на моя страна. Теодора бе виждала този поглед много пъти — на празнична маса, в съобщения, в дребни битови спречквания. Сестрата беше свикнала братът рано или късно да застане между нея и всяка неприятност. Дори когато неприятността беше създадена от самата нея.
Тогава Димитър най-сетне вдигна очи към Теодора и заговори.
