— Теодора — произнесе Димитър вече с друг глас: овладян, нисък и твърд, — няма да позволя да изхвърлиш Милена на улицата. Ако искаш, утре ще го обсъдим. Тази вечер тя остава тук.
Ето го.
Думите останаха да висят между стените като врата, хлопнала рязко пред лицето ѝ.
Теодора бавно кимна. Не на него. На себе си. Сякаш вътре в нея нещо най-после бе щракнало на правилното място.
— Добре — каза тя.
Димитър очевидно прие това като победа. Дори раменете му леко се отпуснаха, сякаш напрежението бе преминало.
— Ето, така е по-разумно. Утре ще седнем и ще поговорим спокойно.
— Не. Спокойно ще говорим още сега.
Тя отиде до шкафа в антрето, отвори най-горното чекмедже, извади папка с документи и я остави върху масата. После се върна за телефона си, отвори бележките, написа нещо бързо и изпрати съобщение.
Димитър се напрегна.
— На кого пишеш?
— На човека, който утре ще дойде да смени бравите. И на адвокат, за да уточня какви документи ще ми трябват, ако решиш да протакаш.
— Какви документи? Какво протакане?
— Съдебното. За развода.
Милена шумно си пое въздух.
Димитър направи крачка към масата.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Заради една вечер?
Теодора се обърна към него.
— Не е заради една вечер. А защото в тази една вечер ти успя да събереш всичко, което аз твърде дълго отказвах да видя. Неуважение. Самоволие. Убеденост, че можеш просто да ме поставиш пред свършен факт. И най-важното — сега, докато ме гледаш в очите, ти не избираш да поправиш стореното. Избираш да ме притиснеш още малко, за да свикна.
— Никой не те притиска!
— Вече ме притиснахте до куфарите в собственото ми антре.
Челюстта му се стегна.
— Преувеличаваш.
— Не. За първи път наричам нещата с истинските им имена.
Милена пусна дръжката на куфара и размаха ръце.
— Боже, каква трагедия от нищо! Все едно само си чакала удобен повод.
Теодора се извърна към нея толкова рязко, че Милена млъкна насред движението.
— Не, Милена. Поводът ме чакаше дълго. През цялото време почукваше с дреболии, а аз се преструвах, че не го чувам. Е, сега го чувам прекрасно.
Тя взе ключовете от масата и протегна отворена длан към Димитър.
— Ключовете.
— Какво?
— Всички комплекти. Твоят и онзи, който вероятно си дал на сестра си. Веднага.
— На какво основание?
— На основание, че вече не си човек, на когото спокойно мога да поверя достъп до жилището си, когато ме няма.
Той дори пребледня.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Милена тихо, почти с наслада, промълви:
— Ето че най-сетне си показа истинското лице.
Теодора дори не обърна глава към нея.
— Не. Днес истинското лице не беше моето.
Настъпи дълга пауза. После Димитър бръкна в джоба на якето си, извади връзката с ключове и я хвърли върху масата с глух метален звън. Един ключ отскочи встрани. Милена се поколеба за миг, после отвори чантата си и остави и своя комплект.
— Доволна ли си? — изсъска тя.
— Това е само началото.
Теодора събра ключовете и ги прибра в джоба си.
— Имате двадесет минути да си съберете багажа и да излезете. И не ви съветвам да проверявате дали ще извикам полиция. След тази вечер не възнамерявам да изпитвам ничии нерви на здравина.
Димитър поклати бавно глава.
— Ще съжаляваш.
— Аз вече съжалявам. Само че не за онова, което си мислиш.
Той замълча.
Следващите петнадесет минути се изнизаха в тежка, изнервяща суетня. Милена прибираше вещите си така, сякаш всяка сгъната блуза беше обида от световен мащаб. Димитър мъкнеше чантите към антрето с лице, застинало като камък. Никой от двамата повече не спомена думата „временно“. Тази маска падна първа. Когато на човек наистина му трябва временен подслон, той се държи различно. Най-малкото разбира, че е в чужд дом. Тук обаче още от самото начало личеше друг замисъл — завземане, меко, семейно, удобно за онези, които го извършват.
Когато всичко беше натъпкано обратно в куфарите и чантите, Димитър спря до вратата.
— Ще отида с Милена — каза той.
— Разбира се.
— И тази нощ няма да се върна.
Теодора кимна.
— Това е твое решение.
— Можеше да постъпиш по друг начин.
— Не, Димитър. По друг начин постъпи ти.
Милена вече чакаше при асансьора. Лицето ѝ бе изкривено от злоба, но гласът ѝ изведнъж прозвуча по-тихо:
— В момента сама се лишаваш от семейство.
Теодора я погледна без никакво изражение.
— Не. Просто не позволявам в моето жилище да се прави разграден двор под прикритието на роднински връзки.
Вратите на асансьора се затвориха.
Теодора се върна вътре, заключи долната брава, после и горната. В антрето още се носеше миризма на чужд парфюм и прах от път. На дивана беше останала фиба на Милена — евтина, с пластмасово перлено топче. Теодора я хвана с два пръста и я пусна в коша.
После излезе на лоджията, върна своите кутии по местата им, внесе одеялата, оправи наново покривалото на дивана и широко отвори прозореца да се проветри. Движеше се без паника, но бързо. Не защото я беше страх. А защото искаше да изтрие самия факт на нахлуването — не спомена за него, а физическите следи.
Когато апартаментът отново започна да прилича на себе си, Теодора седна в кухнята и дълго гледа в тъмното стъкло на прозореца. Долу в двора някой се опитваше да запали кола; двигателят прихвана, задави се, после отново запали. Кучето на съседите излая веднъж и млъкна. Обикновена вечер. Само че вътре в нея вече нямаше място за предишния живот, в който можеш просто да се върнеш от работа, да минеш към стаята си и да не очакваш чужди куфари насред дома си.
Телефонът лежеше с екрана надолу. Завибрира чак след четиридесет минути.
Димитър.
Теодора гледаше името и не вдигна. Той позвъни повторно. После дойде съобщение: „Прекали. Утре ще дойда да говорим.“
Тя го прочете и изключи звука.
На сутринта бравите наистина бяха сменени. Теодора посрещна ключаря в осем, показа му документите за апартамента и стоя до него, докато работеше. Шумът на винтоверта отекваше в гърдите ѝ с някакво странно спокойствие. Сякаш всяка нова част не се завиваше само в метала на вратата, а и в границата, която отдавна трябваше да бъде поставена.
След ключаря пристигна приятелката ѝ Елица Каменара — единственият човек, на когото Теодора все пак беше писала през нощта.
Елица влезе, остави на кухненската маса плик с извара, ябълки и вода, огледа се и попита направо:
— Той поне осъзна ли какво е направил?
Теодора се усмихна без радост.
— Засега е разбрал само, че не се шегувам.
— И това не е малко.
Няколко минути двете седяха мълчаливо. После Елица каза:
— Знаеш ли кое е най-страшното? Не това, че е довел сестра си. Най-страшното е, че е бил сигурен, че ще преглътнеш.
Теодора вдигна очи към нея.
— Да. Точно това ме довърши.
— Ще подадеш ли за развод?
Теодора не отговори веднага. В кухнята тиктакаше часовникът и от този звук изведнъж стана болезнено ясно, че времето назад не се връща, колкото и да ти се иска.
— Да — каза тя накрая. — След вчерашното не мога да живея с човек, който първо се разпорежда с дома ми, а после се изненадва от реакцията ми.
Елица кимна.
— Най-важното е да не позволиш да те удавят в приказки. Сега ще започнат: роднини сме, нерви, сестра му е в беда, не било моментът. Но тук не става дума за сестра му. Става дума за граници.
— Разбрах го твърде късно.
— Не. Късно щеше да бъде, ако куфарите бяха останали.
Теодора погледна приятелката си и за първи път от предишната вечер насам усети не тежест, а кратка, почти остра благодарност. За едно просто изречение, което попадна точно където трябва.
Следобед Димитър дойде. Не беше сам — водеше майка си. Това бе напълно предвидимо. Когато човек не успее да натисне сам, изпраща тежката артилерия.
Теодора не отвори веднага. Първо погледна през шпионката. Свекърва ѝ стоеше леко встрани, с палто с кожена яка и чанта, притисната към лакътя. Димитър изглеждаше уморен, но вече събран — значи беше поспал и си беше подготвил речта.
Теодора отвори вратата само на веригата.
— Какво искате?
— Да поговорим — каза Димитър.
— Говори.
— На стълбището ли?
— Точно там, където се озовахте вчера след самоуправството си.
Свекърва ѝ възмутено повдигна брадичка.
— Теодора, не прекалявай. Дошла съм като по-възрастен човек в семейството, за да оправим този кошмар.
— Тогава започнете с въпроса кой е дал право на Димитър да настанява Милена тук без моето съгласие.
Жената стисна чантата си, сякаш търсеше опора.
— Милена е изпаднала в тежко положение. Човек трябва да има състрадание.
— Състраданието не е ключ за чужд апартамент.
Димитър рязко издиша.
— Пак същото.
— Защото ти така и не отговори на главното.
