– Десислава, – тонът на Надежда Борисова беше остър и наставнически, сякаш укорява непослушно дете. – Васил ми разказа всичко.
– Какво по-точно? – закопчавах ботуша си, притиснала телефона между рамото и ухото.
– Че вече не му готвиш. Че се храни с кренвирши. Че не се държиш като съпруга.
Изправих се рязко. Ботушът остана полуразкопчан, но това изгуби всякакво значение.
– Надежда Борисова, идеята за разделен бюджет беше на Васил. Всеки да поема разходите си сам. Аз просто започнах да го правя. Къде е проблемът?
– Жената е длъжна да се грижи мъжът ѝ да е нахранен! – гласът ѝ се изви по-високо. – Майка ми така правеше, аз така правех, и ти така ще правиш!
Погледнах отражението си в огледалото в коридора. Устните ми се бяха свили в тънка, твърда линия – навик, изграден за осем години.
– Осем години го правех – спокойно отвърнах. – С моята заплата. Четиридесет хиляди лева на месец, от които тридесет отиваха за храна. На сина ви нито веднъж не му мина през ума да ми даде пари за месото, което ядеше всеки ден. Нито веднъж.
Отсреща настъпи кратка пауза.
– Все смяташ и пресмяташ! Истински счетоводител! – сопна се тя.
И тогава изрекох нещо, което изобщо не бях планирала да споделям.
Предната вечер, докато Васил беше под душа, минах покрай лаптопа му. Екранът светеше. Отворено беше банково извлечение – спестовна сметка. Сума: седемстотин и осемдесет хиляди лева.
Той трупаше пари. Без дума. Докато аз купувах телешко и варях борш със своите четиридесет хиляди, той заделяше.
– Надежда Борисова, – продължих равномерно, макар всяка дума да ми тежеше, – синът ви има близо осемстотин хиляди лева спестявания. Пести, докато аз го издържам откъм кухнята. Осем години. После предложи разделен бюджет и се разсърди, че приех.
Мълчанието в слушалката продължи няколко секунди.
След това връзката прекъсна. Без довиждане. Без отговор.
Закопчах ботуша докрай и издишах дълбоко. Пръстите ми бяха студени като лед, но вътре в мен бушуваше огън.
Същата вечер Васил не ми каза и дума. Обикаляше между хола и кухнята. Отваряше хладилника, зяпаше вътре, затваряше го. След минута пак го отваряше.
Аз останах в спалнята с книга в ръце. Препрочитах една и съща страница отново и отново – буквите се размазваха, но не помръдвах. Не го попитах дали е добре. Не предложих да стопля супа.
Този път – не.
На единадесетия ден той седна срещу мен на кухненската маса. Беше съботна сутрин. Нарязвах авокадо върху препечена филия.
– Деси.
Вдигнах очи. Изглеждаше изтощен – сенки под клепачите, набола брада. Пред него имаше празна чаша – дори кафе не си беше направил.
– Хайде да върнем нещата както бяха – каза той.
Оставих ножа.
– „Както бяха“ означава как?
– Общ бюджет. Както преди.
– Когато аз давах тридесет хиляди за храна, а ти – нула?
Той се намръщи.
– Ще ти възстановявам разходите.
– Колко?
– Половината.
– Тоест петнадесет хиляди от твоите сто и двадесет. На теб ще ти остават сто и пет, на мен – двайсет и пет. И пак аз ще пазарувам, ще измислям менюто, ще готвя всяка вечер. Срещу петнадесет хиляди. Великодушно.
Той зачука с пръсти по масата – добре познат жест. Знаех какво означава: не притеснение, а раздразнение. Очакваше да кимна. А аз не го направих.
– Деси, стига. Аз просто се опитвам да говоря с теб.
