В брачната нощ свекърът заключи вратата, извади осемстотин хиляди лева и прошепна: „Вземи парите, преоблечи се и излез през задния вход. Веднага. Стоян Мартинов, какво става? Няма време за обяснения. Бягай, момиче, бягай.“
„Те вече са тук.“
„Кои?“
Не разбирах нищо, но го послушах. И точно това решение по-късно се оказа причината да остана жива.
Малко след полунощ и последните гости си тръгнаха. Милена най-сетне остана сама в спалнята на втория етаж и се отпусна на ръба на леглото, усещайки как краката ѝ пулсират след осем часа на високи токчета. Данаил беше излязъл да изпрати роднини и се бавеше. Отдолу още долитаха приглушени разговори, кратък смях и тряскане на врати. Булчинската рокля, обсипана с мъниста, се беше разляла върху креслото като бял облак. Вече по копринен пеньоар, Милена се оглеждаше в старото тоалетно огледало с потъмняло стъкло и се опитваше да приеме мисълта, че всичко това вече е нейно.
Къща край Враца, разточителна сватба със сто гости, златна халка на безименния ѝ пръст. Щракването на ключалката я накара да се обърне с усмивка, но на прага не стоеше Данаил, а свекър ѝ. Стоян Мартинов – едър мъж на шейсет и две, със сребристи слепоочия и широки длани, свикнали на тежък труд.
Той затвори внимателно и превъртя ключа отвътре. Милена несъзнателно грабна халата от облегалката на стола и го притисна към гърдите си.
— Стоян Мартинов, какво има? — прошепна тя.
Без да ѝ отвърне веднага, той пристъпи към писалището до прозореца и тръшна върху него дебела пачка банкноти, стегната с ластик, а погледът му стана мрачен и решителен.
