Към първата пачка се прибави втора, после трета. Стоян Мартинов редеше банкнотите една върху друга, докато станаха осем — леко разкривена купчина насред бюрото. Едва тогава се обърна към нея. В погледа му имаше такава твърдост, че по гърба на Милена премина леден трепет.
— Обличай се веднага — изрече тихо, но с глас, който не допуска възражение. — Дънки, яке, маратонки. В гардероба са, долу на рафта. Побързай.
— Нищо не разбирам…
— После. Сега няма време. — Той пристъпи към прозореца и открехна пердето едва-едва, взирайки се в притъмнелия двор. — Вземи парите. Документите са в чантата върху стола. Ще излезеш през задния вход, ще минеш покрай зеленчуковата градина и ще стигнеш до крайната порта. Там ще те чакат.
Отвън се разнесе шум — гуми изскърцаха върху чакъла, двигатели замърмориха тежко. Не една кола, а няколко. Стоян се отдръпна от стъклото и Милена забеляза как челюстта му се стегна.
— Кои са? Къде е Данаил?
— Бягай, момиче. Веднага. — В тона му прозвуча нещо окончателно. — Вече са тук. Ако не направиш каквото ти казвам, тази нощ няма да излезеш жива от тази къща. Вярваш ли ми?
Тя срещна очите му — светлосиви като на Данаил, прорязани от умора — и в тях видя страх, по-голям от своя собствен. Тогава нейният ѝ се стори дребен.
— Не заради мен… заради нея. Вярвам ти — прошепна Милена, пусна халата и се втурна към гардероба.
Дънките ѝ станаха точно, якето беше по-широко, с мирис на тютюн и машинно масло, сякаш свалено от чужди рамене. Тя набързо напъха краката си в маратонките, готова за следващата му заповед.
