Без да си прави труда да върже връзките, Милена грабна леката платнена чанта. Пръстите ѝ напипаха паспорта и сгънати документи, пъхнати набързо вътре. Обърна се към Стоян Мартинов, а в гласа ѝ прозвуча решимост, примесена със страх.
— А вие? Аз няма да ви оставя тук.
Той вече открехваше вратата и надничаше към тъмния коридор, сякаш очакваше всеки миг да се появят стъпки.
— След мен. Без шум. Стъпвай внимателно, да не изпука някое стъпало — прошепна той.
Тръгнаха по тясната задна стълба, онази, по която някога прислугата слизала и качвала покрай приготовленията за сватбата. Стъпалата бяха стръмни и прашни. Долу ги посрещна мирис на стари дъски и складирани ябълки. В малко складово помещение, едва осветено от процеп светлина, Стоян Мартинов отмести тежък чувал с картофи и разкри ниска вратичка. Отвъд нея се различаваха очертанията на оранжерията и лехите в двора.
— Върви направо и не се отклонявай — каза той тихо, но твърдо. — Щом прескочиш оградата, ще излезеш на черен път. Там те чака човек с кола — Радослав Пиринки. Той ще те откара на сигурно място.
Милена го хвана за ръкава. Усети как собствените ѝ пръсти треперят неудържимо.
— Господин Мартинов… какво става? Кои са тези хора? И къде е Данаил?
Възрастният мъж я погледна дълбоко, сякаш преценяваше колко истина може да понесе, преди да ѝ отговори.
