Десислава Велизарова седеше срещу бюрото в кабинета на директора на дома за деца и усещаше как думите му отекват кухо в съзнанието ѝ. Не беше сигурна, че е разбрала правилно.
— Как така на мен? — повтори тя объркано, вперила поглед в папката с документи. — Аз съм просто възпитателка…
— Зоя Симеонова е описала всичко съвсем ясно в завещанието си, — отвърна директорът, като намести очилата си. — Къщата ѝ в село Белене, дворът от шестстотин квадрата и банков влог на стойност двеста хиляди лева. Всичко е прехвърлено на ваше име.
Десислава поклати невярващо глава. Зоя Симеонова — дългогодишната готвачка в дома, посветила четири десетилетия от живота си на това място. Скромна и тиха жена, която рядко говореше високо, но винаги намираше начин да зарадва децата с нещо вкусно след обяда.
— Но защо аз? Нима няма близки? Роднини? — гласът ѝ трепна.
— Има племенник — Радослав Вълков. Вече се появи. Заканва се да обжалва. Твърди, че леля му не е била в състояние да мисли трезво, когато е подписвала документа.
Вечерта Десислава дълго разказва на съпруга си Тихомир Атанасов за неочакваното наследство.
— Може би е по-разумно да се откажеш в полза на племенника — въздъхна той. — Защо да си навличаме главоболия? Имаме си жилище, работа, спокоен живот…
— Тате, ами ако леля Зоя съзнателно е избрала мама? — намеси се четиринадесетгодишната им дъщеря Лилия Чавдарова. — Може би е знаела най-добре на кого може да се довери.
— Златното ми момиче, — усмихна се Десислава и погали косата ѝ. — Утре ще отида до Белене и ще видя какво всъщност е оставила.
Селото я посрещна с тишина и сладкия аромат на узрели ябълки. Къщата на Зоя се намираше в края на улицата — неголяма, но поддържана, с цветна градинка, обсипана с астри и далии.
С ключа от нотариуса Десислава отключи и пристъпи вътре, след което замря на прага. Всичко бе подредено и чисто. На масата — плетена покривка, на перваза — саксия с мушкато. А по стените, рафтовете и шкафчетата — снимки.
Не семейни портрети — Зоя нямаше собствени деца. Това бяха фотографии на възпитаниците от дома през годините. Стотици детски лица, запечатани в усмивки, събрани в рамки и албуми.
Погледът ѝ се спря на скрина, където в красива рамка бе поставена по-голяма снимка. На нея — група десетгодишни хлапета, а в средата стоеше самата тя, млада и притеснена, в първите си дни като възпитател. До рамката имаше оставена малка сгъната бележка.
