— …със собствените си средства — продължи Светослав Колев и погледна Десислава право в очите. — Купуваше ни подаръци за рождените дни. Потайно, без никой да разбере, че идват от нея. Спомняте ли си как се чудехме откъде в дома се появяват толкова хубави неща?
Десислава кимна бавно. Споменът за онези „необясними“ изненади изплува ясно в съзнанието ѝ.
— А щом някой от нас влезеше в техникум или университет, тя изпращаше колети с храна и дребни пари. Лишаваше се от какво ли не, но за нас избираше най-доброто.
След кратка пауза тя попита:
— Светослав, познаваш ли племенника ѝ — Радослав Вълков?
— Да. Преди около пет години дойде при нея. Искаше заем. Леля Зоя му даде пари, ала той така и не ги върна. Оттогава дори не се обади.
Същата вечер Десислава Велизарова се прибра с препълнен багажник — снимки, тетрадки, стари дневници. На масата разказа на близките си всичко, което беше научила.
— Мамо, ами ако не продаваме къщата? — поде Лилия Чавдарова. — Можем да я превърнем в нещо смислено.
— Например летен лагер за децата от дома. Или място за почивка…
— Лилия има право — намеси се съпругът на Десислава. — Зоя Симеонова не ти е оставила всичко случайно. Била е сигурна, че ще продължиш започнатото от нея.
На следващия ден делото започна. Радослав се яви с адвокат и самоуверена усмивка.
— Уважаеми съдия, леля ми беше възрастна и болна — заяви той. — Тази възпитателка се е възползвала от доверието ѝ!
— Разполагате ли с доказателства, че завещанието е подписано под натиск? — попита съдията спокойно.
— Какви доказателства трябват? Четиридесет години е била готвачка, а оставя имуществото си на чужда жена!
Десислава стана от мястото си.
— Мога ли да се изкажа? Довела съм свидетели.
В залата влязоха трима души — Светослав Колев, Борислав Цветанов, вече учител, и д-р Габриела Маркова.
— Всички сме израснали в дома — каза Светослав. — Зоя Симеонова ни беше като родна баба. И знаем защо е поверила всичко на Десислава Велизарова.
— Защото тя ни обичаше със същата всеотдайност — допълни Габриела. — Това не се забравя.
Борислав извади снимка.
— Ето ни на празник в дома — ние, Десислава и леля Зоя. Вижте погледите им. Така гледат само родители.
Съдията дълго разглежда фотографиите и прелиства донесените дневници, докато в залата цареше напрегната тишина.
