— Отвори веднага, безсрамнице! — кресна Невена Ковач и заудря с юмруци по вратата, сякаш искаше да я разбие. — Мислиш, че ще се скриеш? Като се прибере Красимир Балкански, ще видиш ти!
Гергана Филипова стоеше до прозореца, без да смее да помръдне. Дишаше плитко, сякаш и въздухът можеше да я издаде. Навън дворът беше потънал в оловносивия октомврийски ден, а вятърът търкаляше сухи листа по напукания асфалт. Изминаха три седмици, откакто Красимир замина в командировка и я остави сама срещу този непрекъснат тормоз, въплътен в собствената му майка.
— Знам, че си вътре, мръснице! — продължаваше да вие Невена. — Телевизорът ти гърми! Недей да се правиш на призрак!
Тътнещите удари отекваха из апартамента като изстрели. Гергана се облегна на стената и стисна зъби до болка.
— Колко съм била наивна… — прошепна тя. — Мама ме предупреждаваше: „Първо опознай свекървата, после мисли за брак…“
Отвън се чуваха и други гласове. Невена, както винаги, не беше сама — довлякла беше сестра си Светлана Огнянова, племенницата Белла Илиева и осемгодишния ѝ син Горан Каменар — малък разрушител с невинно лице.
— Ами ако ѝ е лошо? — несигурно подхвърли Светлана.
— Лошо ѝ било! Разглезила се е! — изписка Невена. — Понеже Красимир ѝ купувал обувки, решила, че може всичко! Ще ѝ покажа аз кой командва тук!
Гергана затвори очи. В началото, след заминаването на съпруга си, отваряше вратата. Глупаво вярваше, че идват с добро. Те обаче нахлуваха като вихрушка — изпразваха хладилника, пушеха в спалнята, разхвърляха и после си тръгваха с вид на благодетели.
— Герганче, миличка, хайде отвори — изведнъж смени тона Невена, подсладен до фалш. — Нали сме семейство? Ще ни държиш ли на стълбището като чужди?
Отговор не последва. Гергана трепереше — от изтощение, от гняв, от безсилие.
— Неблагодарница! — изрева свекървата, захвърляйки преструвката. — Аз те приех в този дом, а ти…
В този миг по стълбището се разнесе гласът на съседката от третия етаж — Благовеста Христова, която явно беше излязла да провери какво става пред вратата им.
