— Не прибързвай, не се палѝ така. Знаеш, че тя е избухлива. Ти просто…
— Не, Красимир — прекъсна го Гергана твърдо. — Не става дума за моментен изблик. Аз съм изтощена. Три години майка ти присъства в брака ни повече от мен. Опитвах се да мълча. Преглъщах. Заглаждах всяка сцена. Молех те да поставиш граница, а ти все повтаряше: „Изтърпи още малко“. Е, търпях. И осъзнах нещо.
— Какво? — гласът му стана несигурен.
— Че никога няма да застанеш на моя страна.
Настъпи кратка тишина, после той прошепна:
— Не е така…
— Точно така е. Нито веднъж не ме защити. Нито веднъж не ѝ каза „Стига“. Не очерта граница, не ме отстоя. Само слушах: „Тя ми е майка, разбери…“
— Тя наистина ми е майка — въздъхна тежко Красимир.
— А аз ти бях съпруга. Но между нас постоянно стоеше трети човек — с висок тон, с претенции и със собствен ключ за апартамента ни.
— Не си тръгвай — гласът му прегракна. — Моля те. Ще дойда и ще оправя всичко.
— Закъсня. Нямам сили да чакам да пораснеш и да решиш кого избираш. Не си тръгвам, защото не те обичам. А защото започнах да обичам себе си повече.
Отсреща настъпи мълчание.
— Сбогом, Красимир. Оставих ти бележка. И ключа.
— Гери…
— Пази се. И не ѝ позволявай повече да съсипва живота ти. Една жертва е достатъчна.
Тя прекъсна разговора. Сърцето ѝ биеше силно, но равномерно. Нямаше сълзи, нямаше истерия. Думите бяха изречени.
Отвори вратата.
— Ще му кажа всичко! — крещеше Невена Ковач в коридора.
— Кажете — отвърна спокойно Гергана. — Само не пропускайте, че ме унижавахте всеки ден.
Завъртя ключа.
Роднините нахлуха вътре, блъскайки се един в друг. А тя вече беше облечена, с чантата през рамо.
— Къде си тръгнала?! — ахна свекървата.
— Там, където аз решавам. Където съм у дома, а не натрапник.
— Нямаш право! — писна Белла Илиева.
— Напротив — имам.
Гергана внимателно се провря покрай тях и излезе навън.
Въздухът беше свеж и леко хладен. Свободата миришеше на есен и на ново начало.
