Пет години по-късно.
От малката кухня с изглед към вътрешния двор се разнасяше звънък детски смях. Гергана Филипова подреждаше масата — току-що изпечен сладкиш, чай в глинен чайник и ръчно рисувани чаши, които пазеше за специални вечери. Малкият Тодор Пиринки стоеше до хладилника и съсредоточено местеше магнитните букви, докато накрая подреди гордо „МАМА“.
— Мамо, тате кога ще се върне? — попита той и я погледна с топлите си кафяви очи.
— Всеки момент, съкровище. Отскочи до магазина да ти купи любимия шоколад.
Тя избърса дланите си в кърпата и се загледа през прозореца. Листата бавно се спускаха към земята, вечерта беше мека и спокойна. Тишината, за която някога само мечтаеше, сега беше част от живота ѝ.
Телефонът иззвъня. Непознат номер.
— Слушам? — отвърна тя, без да изпуска детето от поглед.
— Гергана… — прозвуча колеблив глас. — Обажда се Невена Ковач. Изненадана ли си?
За миг тя замръзна.
— Исках само да попитам как си. Красимир Балкански не ми се обажда. Чух, че си се омъжила. Че имаш син…
— Така е — каза спокойно Гергана. — Имам дете. Имам семейство. Дом, в който има уважение и топлина. Неща, които никога не усещах при вас.
— Ако съм те наранила… аз…
— Прошката не става с едно телефонно обаждане — прекъсна я тя меко. — Тя изисква време. Но аз съм добре. Това е важното.
От другата страна настъпи неловко мълчание.
— Довиждане, госпожо Ковач.
Гергана прекъсна разговора.
— Коя беше, мамо? — поинтересува се Тодор.
— Никой съществен — усмихна се тя и седна до него. — Запомни, миличък, добротата е сила. Но никога не позволявай някой да се възползва от нея.
Вратата се отвори и Атанас Любомиров влезе с покупки в ръка. Остави чантата, прегърна я и я целуна по челото.
— Всичко наред ли е? — попита тихо.
Тя се сгуши в него.
— Сега — да. И така ще остане.
Навън уличната лампа светна меко, сякаш поставяше финална точка на дългото изречение на миналото и начало на нов, спокоен абзац от живота ѝ.
