— Разведи се, Ралица. Преди съвсем да изчезнеш като сянка.
Габриела Дунавска — единственият човек, с когото все още ми беше „позволено“ да поддържам връзка — ме гледаше с такава състрадателна строгост, че ми идеше да се скрия под масата. Бяхме се свили в малко кафене на един от централните булеварди на Велико Търново, а аз пъхах ръцете си под плота, за да не личи олющеният лак по ноктите ми. Навън март сипеше ситен, бодлив сняг — сив и неприятен, досущ като характера на свекърва ми.
— Габи, къде да тръгна? Теодор е на седем, предстои му училище. А Красимир… той просто е изтощен.
— Не е изтощен, Ралица. Разглезен е. А Златка Асенова те унищожава бавно и методично. Хапка по хапка. С домашните си питки те преглъща, без да се задави.
Знаех, че е права. Само че истината действа като леден душ през февруари — освежава, но можеш и да настинеш тежко. Прибрах се малко след седем. Още в антрето ме посрещна миризма на запържен лук и нещо далеч по-лошо — предчувствие за скандал.
— Паразит! — гласът на Златка Асенова проряза въздуха, преди да успея да събуя ботушите си.
Стоеше на кухненската врата с ръце на кръста. Красимир Воин беше седнал на масата и ровеше безцелно в чинията си. Не ме погледна. Не помръдна.
— Златка Асенова, току-що се прибирам от работа. Нека говорим утре…
— Няма да има утре! — писъкът ѝ премина в истерия. — Красимир всичко реши. Няма повече да издържаме нахалница. Жилището е мое. Ти каква си тук? Натрапница. По закон ли? Я докажи колко си вложила, след като всички касови бележки са при мен!
Изчезна към спалнята. Аз се облегнах на студената стена. Красимир най-после вдигна очи. В тях нямаше гняв. Имаше безразличие. А то боли повече.
— Ралица, сериозно. Замини при майка си в Смядово. Тук никой не те иска. Мама се изнервя, вдига кръвно.
Две минути по-късно първият ми куфар — с напукана дръжка — изхвърча през входната врата. Златка, въпреки „високото си кръвно“, мяташе багажа ми с точността на спортист.
— Изчезвай! — крещеше тя към двора. — Шест години висеше на врата на сина ми и една стотинка не донесе!
Излязох на стълбите. Типичен затворен двор — хора се прибират, разхождат кучета. По навик започнах да ги броя, както броя камионите на работа, когато ги разпределям по терминали. Един, два… пет… осем… Клюкарките от третия вход застинаха до детската площадка. Мъжете пред гаражите спряха да дрънчат с инструментите.
Осемнайсет. Точно осемнайсет съседи наблюдаваха как вторият куфар се разтваря при падането и дрехите ми, книжките на Теодор и старото ми палто се разпиляват в калната мартенска киша.
— Вземи си парцалите! — сочеше ме тържествуващо Златка. — И да не си стъпила повече тук! Теодор в петък ще бъде при баща си — по съдебен ред. Той има дом, а ти си никоя!
Вътре в мен нещо не изпука. Просто настъпи тишина. Такава, каквато настъпва в диспечерския център, когато връзката прекъсне и знаеш, че или ще реагираш веднага, или ще стане катастрофа.
Извадих телефона си. Ръцете ми бяха спокойни. Учудващо.
Набрах номер, който помнех наизуст от десет години, но никога не бях набирала.
— Ало… татко? Ралица е. Да, във Велико Търново съм. Булевардът… Ела да ме вземеш.
Погледнах часа. 18:42.
Златка продължаваше да вика нещо отгоре, Красимир излезе на балкона и запали цигара, демонстративно вперил поглед над главата ми. Съседите шушукаха. Някой подхвърли: „Е, доигра си го тая диспечерка.“
Седнах на пейката до входа. Калта по ботушите ми започна да засъхва.
— След деветнайсет минути — прошепнах повече на себе си.
— Какво мърмориш там? — подаде се Златка от прозореца на първия етаж. — Да не чакаш Светослав Колев да дойде с неговата стара кола?
