Думата „крал“ още кънтеше в ушите ми, когато за миг ми мина мисълта да се обърна към баща си и да кажа: „Прости, че не те послушах.“ Преди десет години той беше отсъдил кратко – че Красимир Воин е дребен хищник с глад за чуждото. Погледнах го. Не изрекох нищо. Само кимнах. Той разбра.
— Имаш три дни — произнесе спокойно. — Адвокатите ми ще подготвят документите за подялбата. Но това, което ти принадлежи, ще си го вземеш сама. Ти си диспечер, Ралице. Знаеш не само как се изпращат товари, а и как се връщат обратно.
Свалих халката. Плъзна се без съпротива — за две седмици бях отслабнала толкова, че вече висеше хлабаво на пръста ми. Оставих я на масата като приключен договор.
На сутринта блокирах всички карти, до които Красимир имаше достъп. Първото ми истински скъпо решение. Вътрешно треперех, докато натисках бутона в банковото приложение, но ръката ми беше стабилна.
Два часа по-късно телефонът прегря. Четирийсет пропуснати обаждания. След тях — лавина от съобщения.
„Какво правиш? С какво да платя горивото на камионите?“
„Ралица, върни средствата, това е престъпление!“
„Мама е в криза, заради теб ѝ прилоша!“
Не отговорих. Седях на пейка в парка — същата, на която предния ден чаках спасение. Само че този път не чаках. Подреждах ходовете си.
Теодор Славчев беше при майка ми в Смядово. Тя го прие без разпити. Само въздъхна по телефона: „Дочака си.“ Чувствах се виновна, че синът ми видя куфарите, хвърлени в калта. Но вината вече не ме вцепеняваше. Беше гориво.
Най-болезненото беше, че знаех. Дълбоко в себе си винаги съм усещала как Красимир си купува нови устройства, докато аз кърпя чорапогащника на детето. Просто ме беше страх да призная, че изборът ми е бил грешка.
На третия ден, в 14:05, прекрачих прага на съда във Велико Търново. Подадох молбата. Адвокатът на баща ми — суховат мъж с безупречен костюм — се наведе леко към мен:
— Ще поискамe разделяне и на укритите сметки. Съпругът ви ще бъде силно изненадан, когато разбере, че сме наясно с „грижите към майката“.
Излязох навън. Въздухът миришеше на разтопен сняг и бензин — ранна пролет.
На следващия ден трябваше да се върна в онзи апартамент. Не като натрапница. Не като товар. А като диспечер, който закрива губеща линия.
Отключих със своя ключ. Бравата заяде — явно Златка Асенова бе опитала да напъха нещо в ключалката, но не беше успяла да извика ключар. В антрето още се носеше миризмата на онези сладкиши, които вече ненавиждах физически.
Красимир седеше в хола. Празна бутилка и куп фасове на масата. Като ме видя, скочи. После забеляза баща ми и двамата мъже с тъмни палта зад мен и се отпусна обратно.
— Раличке… — Златка изплува от кухнята, притиснала кърпа до гърдите си. — Чакаме те. Красимир толкова се тревожеше. Аз прибързах, вдигна ми се кръвното, ти знаеш как е…
— Знам — прекъснах я спокойно и отместих пепелника. — Вече знам всичко. Дори колко струва месечният ви „лечебен курс“, платен от моя джоб.
Сложих разпечатката пред тях. 1 620 000 лева. Числото, оградено с червен маркер, изглеждаше върху покривката на цветя като присъда.
— Това какво е? — гласът на Красимир се пречупи.
— Сметката на кражбата ти от семейството. Пресметнали сме нощните ми смени, с които уж покривах „временни липси“, и преводите към майка ти. По закон това е общо имущество, което си укривал.
Адвокатът на баща ми безмълвно постави втори документ до първия — иск за подялба.
— Апартаментът е записан на името на Златка Асенова — изрече той отчетливо. — Но ремонтът, обзавеждането и техниката на стойност три милиона лева са финансирани от сметката на Ралица Богданова.
