…са платени от сметката на Ралица Богданова. Разполагаме с всички касови бележки и банкови извлечения. Имаме два варианта — или влизаме в съдебна процедура за дялово разпределение на имота, или…
— Или ми възстановявате сумата незабавно, — довърших аз спокойно. — Моята част. Тук и сега.
Красимир стрелна майка си с поглед. Златка Асенова пребледня така, сякаш някой беше дръпнал щепсела на лицето ѝ. Тя беше убедена, че „тежестта“ си е тръгнала с два куфара и ще се разтвори в нищото. Не подозираше, че за по-малко от двайсет минути си бях върнала не само баща ми, а и правото да не мълча.
— Нямаме такива средства… — прошепна тя пресипнало.
— Имате, — отвърнах, без да откъсвам очи от нея. — В сметката, където Красимир прехвърляше „за старини“. Отворете приложението и ги преведете.
Настъпи тишина, тежка като олово. Чуваше се единствено капането на чешмата в кухнята — същата, която той обещаваше да поправи вече половин година.
Гледах как пръстите на Красимир треперят над екрана. Един превод. После втори. Известието за входяща сума звънна сухо. После още веднъж. Цифрите се подреждаха в новата ми, лична сметка като тухли на къща, която този път щях да строя сама.
Един милион. Още седемстотин хиляди. Почти всичко, което бяха успели да „усвоят“.
— Сега ще си взема нещата, — казах, когато последното потвърждение проблесна.
Влязох в кухнята. На рафта стоеше синята ми чаша с отчупено ръбче. Купих я през първата седмица, когато заживяхме заедно. Тогава бях щастлива — истински. Мислех, че градя дом, а всъщност съм подреждала сцена за удобството на други хора.
Взех я в ръка, прокарах пръст по пукнатината и я върнах обратно.
— Пийте си кафето от нея, Златка Асенова. На мен вече не ми подхожда.
В коридора Красимир ме хвана за китката.
— Рали… може ли поне заради Теодор? Ще се променя. Кълна се.
Не издърпах ръката си. Просто го погледнах така, както се гледа кораб, закъснял за влизане в пристанището — без емоция, само с професионална преценка, че глобата вече е издадена и случаят е приключен.
— Теодор Славчев ще живее с мен в новия апартамент. А ти ще превеждаш издръжката си навреме. Адвокатите на баща ми ще следят това.
Слязохме пред входа. Седнах за миг на същата пейка в парка, за да закопчая ботуша си. Калта бе изсъхнала, а пролетното слънце — ярко и безпощадно — облистваше двора със светлина. Съседите вече се бяха прибрали, но знаех, че до утре цялата кооперация ще обсъжда как „пришълката“ е отпътувала в черен джип.
Баща ми ме чакаше до колата.
— Приключи ли? — попита тихо.
— Да. Свърши се.
Странното беше, че не изпитвах жал към Красимир. Сърцето ми се сви за онази Ралица отпреди осем години — жената, която броеше всеки лев и беше убедена, че любов означава просто да не те нараняват. Оказа се, че любовта е много по-проста — тя е възможността да поемеш въздух без страх.
Качих се в автомобила. Потеглихме бавно. Не погледнах към балкона, където той вероятно още стоеше с поредната „безплатна“ цигара в ръка.
Довечера щях да взема Теодор от Смядово. Предстоеше да избираме легло за новата му стая. Синьо или зелено — нямаше значение. Важното беше, че този път решенията щяха да бъдат мои.
В новия дом беше тихо. Но не онова напрегнато мълчание, а спокойствие, което носи усещане за начало.
Истинско начало.
