От съседната стая се разнесе силен трясък, сякаш нещо тежко се беше стоварило върху пода. Мила Дунавска подскочи стреснато и хукна към всекидневната. Още от прага видя разпилените по паркета парчета от любимата ѝ порцеланова ваза.
— Ами… извинявай — промърмори Цветан Лъвов, приятелят на Симеон Живков, като неловко разпери ръце. — Не беше нарочно. Закачих я с лакът. Стоеше съвсем на ръба…
— Това беше антикварна ваза! — възкликна Мила и приклекна до острите късчета, сякаш можеше да ги събере обратно в едно цяло.
— Хайде, стига — намеси се Симеон с пренебрежителен жест. — Каква ти антикварна… Ще си купиш нова. Важното е, че никой не се наряза.
— Симеоне, това беше подарък от баба ми! — гласът ѝ потрепери от сдържан гняв. — И струва много.
— Е, и? — сви рамене брат ѝ. — Било е, вече го няма. Животът не се върти около вещи.
— Ще си почистите сами — отсече тя през зъби и се отправи към кухнята.
Там я чакаше нова изненада. Жанета Балканска стоеше до котлона и ожесточено стържеше тигана с метална шпатула.
— Какво правиш? — попита Мила, усещайки как напрежението в нея расте.
— Правя си яйца — отвърна бодро Жанета. — Умирам от глад. Само че тиганът ти е странен — уж незалепващ, а всичко залепва.
Мила хвърли поглед и сърцето ѝ се сви: покритието беше надраскано до гол метал.
— Съсипа го — каза тихо тя.
— Нищо не съм съсипвала! — възмути се Жанета. — Просто е некачествен. Ако ще посрещаш клиенти, снабди се с по-добра посуда.
Мила стисна юмруци. Преброи бавно до десет. После още веднъж.
— Жанета, поне можеш ли да почистиш след себе си? — прошепна тя.
— Защо аз? — ококори се другата. — Нали ти си домакинята. Освен това плащаме!
Плащаме. Отново тази дума. Мила излезе на балкона да си поеме въздух. Там Симеон пушеше спокойно.
— Милче — започна той, изпускайки дим, — мисля си нещо… Не може ли да ни направиш семейна отстъпка? Да речем трийсет процента? Все пак сме ти роднини.
— Каква отстъпка? — не разбра тя.
— Ами ние ти правим реклама! — оживи се той. — Разказваме на приятели, препоръчваме вилата ти. Това също е принос.
Мила си представи как обяснява на познати колко удобно е да живееш при сестра си и едновременно да ѝ държиш сметка.
— Симеоне, нека не обсъждаме това сега. Късно е — каза тя уморено.
— Какво късно? — махна той с ръка. — Рядко се събираме. Трябва да наваксаме!
Тя се прибра обратно. В хола Светлана Велизарова местеше дивана, задъхана от усилие.
— Какво става тук? — стъписа се Мила.
— Подобрявам разположението — отвърна снаха ѝ. — Така е по-удобно. Светлината пада неправилно, ще стане по-добре.
— Светлана, това е моят дом!
— И какво от това? — повдигна рамене тя. — Щом плащаме, имаме право на комфорт.
