Мила Дунавска я изгледа продължително, но не отвърна. Още преди да е отминало напрежението от вечерта, на следващата сутрин я стресна остър звън от счупен порцелан. Тя изскочи от стаята си и се втурна към кухнята. Там Цветан Лъвов, смутен и пребледнял, събираше парчета от пода.
— Извинявай… — промърмори той, без да я поглежда. — Ръцете още ми треперят от снощи.
Без излишни думи Мила му подаде метлата. Разпозна чашата — част от подаръчния ѝ сервиз. Втората строшена за два дни.
— Е, какво пък, на късмет е — подхвърли Симеон Живков, който тъкмо излизаше от банята и подсушаваше косата си. — Между другото, топлата вода свършва прекалено бързо. Трябва да помислиш за по-голям бойлер.
— Бойлерът си е съвсем изправен — отвърна спокойно тя. — Просто сте шестима души.
— Ние сме ти редовни клиенти — намеси се Цветан с важен тон. — Редно е да се съобразяваш.
Докато кафето къкреше, Мила се улови, че си спомня как някога тази кухня ѝ носеше усещане за уют и сила. А сега в собствения ѝ дом ѝ се диктуваха правила.
В този момент вратата се открехна и Светлана Велизарова влезе с лист хартия в ръка.
— Миле, какво ще закусваме? Направих малко меню — палачинки, омлет, фреш, салата…
— И кой ще ги приготви? — попита Мила, без да откъсва очи от чашата си.
— Ами ти, разбира се! — искрено се изненада Светлана. — Нали това влиза в обслужването?
Погледът на Мила се плъзна към часовника. Девет сутринта. Преди по това време тя спокойно отпиваше първото си кафе. Сега се очакваше да нахрани цяла компания.
— Предлагам сами да си приготвите каквото искате — каза тя твърдо. — Хладилникът е пълен.
— Как така сами?! — повиши глас Симеон. — Нали плащаме! За какво тогава?
— За нощувките — отговори Мила равнодушно. — В уговорката ни никъде не пише, че поемам кухня и обслужване.
— Каква уговорка, какви пет лева! — възмути се Цветан. — Ние сме ти роднини!
— Тогава няма нужда да ми давате нищо — отвърна тя. — Живейте си както преди — безплатно.
— О, не! — намеси се Светлана остро. — Ти сама предложи да плащаме. Значи сме клиенти. Официално!
Мила седна, сипа си кафе и се облегна. Логиката им беше желязна — щом са „клиенти“, тя им е длъжна. Само че от „клиентите“ досега не беше получила и лев.
— Между другото — добави Симеон, сякаш подхвърля нещо незначително, — казах на няколко приятели за къщата ти. Искат да дойдат. Две семейства, с деца.
— Колко деца? — попита тя бавно.
— Ами… четири, може и пет.
В съзнанието ѝ се появи картина на разхвърлян двор, надраскани стени и безсънни нощи.
— Симеоне, това не е детска градина.
— Айде стига! — разсмя се той. — Децата са радост. А и те ще платят пълната цена!
Пълната цена… Мила се усъмни. Най-вероятно щяха да се окажат „почти роднини“ с претенции за намаление.
— Нека първо изчистим нашите сметки — каза тя и остави чашата. — Колко ми дължите досега?
— За какво да ти дължим? Та ние пристигнахме едва вчера! — възкликна Цветан.
— Днес е неделя. Две нощувки. По тарифата ми това прави петнадесет хиляди лева.
— Колко?! — ахна…
