— Мамо, защо стоиш като вкаменена? Подпиши тук и тук, и до неделя освободи вилата. Вече е моя.
Невена Маркова ми тикна документите под носа с физиономия, сякаш в магазина съм ѝ върнала грешно ресто. Не дъщеря, а данъчен инспектор. Изтрих бавно ръцете си в престилката — миришеше на копър и листа от касис, тъкмо затварях краставици — и я погледнах продължително.
А в себе си си казах: „Най-после. Дочаках.“
Защото и в джоба на домашния ми халат имаше книжа. Мои. И, честно казано, далеч по-интересни от нейните.
Всичко започна преди половин година.
През февруари ми се обади нотариуската — Снежана Соколова. Познаваме се от двайсет години; навремето още покойния ѝ мъж гледах в поликлиниката. Четирийсет години изкарах като медицинска сестра.
— Светлана Асенова, седнала ли си? Александър Данаилов ти е оставил завещание. Едва сега стигнах да подредя сейфа му.
Александър Данаилов беше брат ми. По-големият. Почина преди три години — сам човек, без жена и деца. Мислех, че след него е останал само двустаен апартамент в Плевен, който тогава разпределихме по закон между наследниците: една трета за мен, останалото — за братовчедите.
— Снежана, какво завещание? Нали всичко вече беше оформено?
— Питам те, седиш ли? Вилата му в Белица. Двайсет парцела по сто квадрата, с къща. Прехвърлил я е само на теб с отделно завещание още през двайсета година. И аз съм смаяна — документът бил в друга папка, предишната ми секретарка го е объркала.
Отпуснах се направо върху табуретката в коридора. В ушите ми зазвъня. Вила в Белица — това е до новия път, който прокараха миналата година. Там сто квадрата вече вървят по около двайсет хиляди лева. А те са двайсет. Смятайте сами.
— А… защо не ми е казал?
— Прочети бележката. Оставил е и нея.
Още същия ден отидох при Снежана. В плика от Александър Данаилов имаше откъснат кариран лист, изписан с неговия крив почерк:
„Светле, това е за теб. Само за теб. Не за Невена Маркова. За две години нито веднъж не дойде при мен в болницата, макар че я молих. А ти ме хранеше с лъжичка. Не дели парите с нея — ще ги изяде и няма да разбере. Нека ти бъде скрито за старини. Александър Данаилов.“
Седях и плачех. Не заради имота. Плачех, защото брат ми беше видял. Човекът, който сам лежеше с тръбички по себе си, беше забелязал, че аз съм жив човек, а не безплатен обслужващ персонал.
Невена Маркова я отгледах сама от шестгодишна. Мъжът ми ме остави за една продавачка от кварталния магазин — дано си е поживял щастливо с нея. Аз влачих на гръб двама души: дъщеря си и прикованата на легло моя майка. После погребах мама, Невена порасна и се омъжи за Мартин Витошки — момче не лошо, общо взето, само че напълно под нейна власт.
И знаете как стават тези неща с майките.
