Щом майката вече не е нужна всеки Божи ден, тя започва да им трябва „когато се наложи“. Да погледа внуците. Да направи кюфтета за цяла тава. Да даде пари „само до заплата“ — които за десет години ми върнаха точно два пъти.
Моята вила — същата, която навремето вдигахме с покойния ми мъж тухла по тухла — Невена Маркова отдавна я смяташе за своя. Ами чия да бъде, нали. „Мамо, за майските празници ще дойдем, запали банята.“ „Мамо, Калин Пловдивски ще остане при теб цялото лято.“ „Мамо, мини оградата с боя вместо Мартин Витошки, той няма време.“
Не влизах в спорове. Такъв ми е нравът — кротък. Четирийсет години като медицинска сестра те научават на едно: не се караш, усмихваш се и биеш инжекцията.
За наследството на Александър Данаилов не казах на Невена Маркова нищо. Нито дума. И до днес не мога да обясня защо — просто нещо ме бодна под лъжичката. Уредих документите през Снежана Соколова, тихо, без да вдигам прах. После ги прибрах в секцията, зад онзи сервиз, който Невена Маркова не можеше да понася.
Месец по-късно започнаха едни особени обаждания.
— Мамо, ти знаеше ли, че чичо Александър Данаилов е имал и вила?
Замръзнах с телефона до ухото. Бях в кухнята и белех картофи.
— Откъде ти хрумна това, Невена?
— Мартин Витошки приказвал на работа с един човек, той живее в Белица. Казал му, че имотът на чичо Александър Данаилов още не бил прехвърлен както трябва. Мамо, това е наследство! Това е… това си е наше! Трябва веднага да се действа, преди някой да го лапне!
Чух най-важната дума — „наше“. Не „твое, мамо“. Наше.
— Невена, ще се оправя.
— Мамо, ти от такива бумаги нищо не разбираш! Аз ще свърша всичко. Само ми подпиши пълномощно — за водене на наследственото дело. Имам приятелка юристка, тя каза, че така е най-лесно.
Тогава в главата ми нещо щракна. Тихичко. Като ключалка на каса.
Аз съм ѝ майка. Познавам си детето. „Пълномощно за водене на дело“ от мое име означаваше едно — да се оформи всичко, а после някак неусетно да мине на нейно име. Не съм юрист, вярно е. Но четирийсет години съм слушала болнични клюки, а там такива схеми се разказват, че свят да ти се завие.
— Добре, дъще. Ела в събота. Ще подпиша.
Затворих. Седнах на стола. Погледнах картофите пред себе си. И за пръв път от много години се разсмях — на глас, сама, в празната кухня.
В събота Невена Маркова не дойде сама. Водеше Мартин Витошки и онази „приятелка юристка“ — момиче на около двайсет и пет, остро като игла, напъхано в костюмче, което сякаш не беше неговият размер.
— Мамо, това е Анна Филипова. Тя ще помогне с документите.
Анна Филипова нареди листовете върху масата ми като тесте карти.
— Светлана Асенова, значи тук е генералното пълномощно, тук е съгласието за оформяне, а тук — отказът от право на предимство…
— А този отказ от какво точно е? — попитах бавно и се загледах в изработените си ръце.
— Ами… чисто технически документ е — намеси се Невена Маркова и ми се усмихна.
