с онази усмивка, която някога аз самата я бях учила да пуска — мила, чаровна, специално за учителките.
Вдигнах поглед към нея.
— Невена Маркова, кажи ми право. Ти искаш вилата на Александър Данаилов да остане на мен или да мине у теб?
Настъпи мълчание. Мартин Витошки се прокашля и веднага заби очи в телефона си. Анна Филипова пък се престори, че рови за химикалка.
— Мамо, какво значение има за теб? — въздъхна Невена. — Нали един ден пак ще бъде моя. Защо на твоята възраст да се занимаваш с данъци и разправии?
„На твоята възраст.“ А аз съм на петдесет и пет. Между другото, в болницата още ме викат на половин щат, защото младите не умеят да поставят инжекции на възрастните така, че после да не остават синини.
— Добре — казах тихо. — Ще помисля. До другата събота.
Невена сви устни, но се овладя.
— Добре. Само не го проточвай. Оформянето и без това може да се влачи половин година.
Когато си тръгнаха, отворих секцията и извадих моите документи. Прекарах пръсти по релефния печат, после набрах Снежана Соколова.
— Снежанке, хайде да подготвим още един документ.
Това, което последва после, и до днес ме кара да изтръпвам.
След три дни Невена ми звънна. Гласът ѝ вече беше твърд, студен, почти метален.
— Мамо, всичко разбрах. Вуйчо Александър е оставил завещание на твое име. Ти знаела ли си?
— Знаех — отвърнах спокойно, докато разбърквах сладкото на котлона.
— И си мълчала?! Мамо, ти наред ли си изобщо? Това са огромни пари! Да не би да си решила сама да прибереш всичко?
— Невена. Брат ми го остави на мен. Лично. И с писмо.
— Какво писмо? Покажи ми го!
— Не.
Една-единствена дума. Къса. „Не.“ Май през целия живот на дъщеря си почти не бях я произнасяла към нея.
— Ти… ти си полудяла. В събота идваме. Ще подпишеш всичко на мое име. Като майка. Като нормална майка, а не като егоистка!
И линията прекъсна.
Няма да лъжа — ръцете ми трепереха. Седнах до прозореца и дълго гледах навън. Мислех си: може би греша. Все пак ми е дете. Кръв от кръвта ми. Може би…
После си спомних Александър Данаилов в болницата. Как стискаше ръката ми и шепнеше: „Светле, ти си добър човек. Всички те използват, а ти пак си добра.“
И треперенето спря.
В събота тримата се изсипаха у дома — Невена Маркова, Мартин Витошки и онази Анна Филипова. Невена дори не каза „добър ден“. Влезе направо, извади листовете си и ги плесна върху масата.
— Мамо, защо стоиш като вкаменена? Подпиши тук и тук. После освобождаваш вилата до неделя. Вече е моя.
Избърсах ръцете си в престилката. От джоба на халата извадих сгънатия лист, който носех при себе си. Разгънах го внимателно и го сложих до нейната купчина.
— Какво е това? — присви очи Невена.
— Това, Невенче, е дарение. От мен. За вилата в Белица.
Бузите ѝ порозовяха от внезапна надежда.
— На мое име?!
— Не, слънчице. Дарението е за Плевен.
