За плевенския детски хоспис. Вече е вписано в Имотния регистър. От две седмици. Ако не вярваш — обади се и провери. Нотариусът е Снежана Соколова, телефонът ѝ се намира лесно.
Настъпи такава тишина, че чак бръмченето на мухата по прозореца се чуваше като удар с чук.
— Ти… май се шегуваш.
— Не се шегувам.
— Ти си… ти си дала… на непознати… МИЛИОНИ?!
— Дадох ги на деца, които си отиват от този свят. Не на зряла жена, която се сеща, че има майка, само когато бурканите с краставички свършат.
Зад гърба ѝ Мартин Витошки изведнъж закри лицето си с длан. Сякаш го досрамя. Поне някой в това семейство още можеше да изпита срам.
— Ти си болна! Побъркана старица! Ще те… ще те дам на съд! Ще поискам да те проверят дали изобщо можеш да вземаш решения!
Усмихнах се едва-едва, само с крайчеца на устните.
— Проверявай, дъще. Имам и удостоверение от психиатър. Снежана настоя да го извадя преди сделката. За всеки случай, профилактично. Знаеш ли за какви случаи? Точно за такива.
Анна Филипова, юристката, без дума започна да прибира документите си в папката. Тя разбра положението най-бързо от всички.
— Невена, да тръгваме — промърмори тя. — Тук вече няма какво да се направи.
— А тази вила също ще я прехвърля — казах след тях. — На внука ми. На Калин Пловдивски. С условие: влиза във владение, когато навърши осемнайсет. Дотогава остава моя. Ако искате да го доведете през лятото — доведете го. Но човешки. Не с „мамо, вземи детето, че ние сме за Турция“.
Невена се обърна от прага. Лицето ѝ беше бяло като плочките в кухнята ми.
— Ти вече не си ми майка.
— Добре — отвърнах спокойно. — А ти вече не си ми касиерка.
Вратата изтрещя. След миг колата изрева в двора и изхвърча към пътя. Останах неподвижна още минута. После се върнах при печката и доварих сладкото. От касис. Между другото, то беше любимото на Александър Данаилов.
Минаха три месеца. Невена не се обажда. Мартин Витошки понякога пише по някое кратко съобщение: „Простете ни, Светлана Асенова, тя ще се осъзнае.“ Калин Пловдивски беше при мен през есенната ваканция — пекохме палачинки. Само двамата. Без родителите му. Мартин Витошки го доведе и после го взе.
Дело нямаше. Не посмя. Знае, че няма шанс — документи, свидетели, нотариус… и най-вече писмото на Александър Данаилов, което все пак показах. На Снежана Соколова. Официално, с протокол.
От хосписа ми изпратиха снимка. В двора им вече има нова детска площадка. На табелката пише: „С благодарност към Светлана Асенова и Александър Данаилов.“
Закачих снимката на хладилника. До рисунката на Калин Пловдивски.
А вилата си стои. Моя е. Засега — моя. Ябълките цъфтят, касисът ражда, печката в банята се пали.
Само че сега я паля за себе си.
Представяте ли си? За първи път от петдесет и пет години — за себе си.
