Ралица приглади падналия кичур сигурно за пети път. В едната си ръка стискаше бутилка полусладко вино за около осемнайсет лева, купено нарочно от по-хубав магазин, а не от най-близкия евтин супермаркет. До нея Димитър държеше кутия с торта „Прага“ и неспокойно прехвърляше тежестта си от крак на крак, досущ ученик, когото всеки момент ще вдигнат на дъската.
— Какво си се заковал? — изсъска Ралица. — Звъни.
— Мама вече е отключила. Защо да звъня?
Вратата наистина стоеше леко открехната. От апартамента се носеше миризма на печено пиле, примесена с още нещо сладникаво и женско — може би парфюм, може би крем за лице. Значи и леля Живка беше дошла. Димитър се намръщи: надяваше се да поговори с майка си насаме. Или поне само пред баща си — Иван Борисов обикновено мълчеше.
— Димитре, ти ли си? — провикна се майка му откъм кухнята. — Влизайте, събувайте се, ей сега идвам.
Ралица му подаде бутилката и се обърна към огледалото. Освежи червилото си, после дръпна надолу бежовата прилепнала рокля, купена преди два дни от намаленията. Не беше прекалено предизвикателна, но достатъчно ефектна, за да може свекървата после да каже на приятелките си: „Снахата на Димитър е като картинка.“
— Притесняваш ли се? — прошепна тя.
— Не.
— Лъжеш.
— Добре де, малко. Когато мама е в добро настроение, може и да размисли.
— Димитре, три години ви обещават тези ключове. Какво размисляне?
Той кимна, но в очите му нямаше увереност.
На масата вече седеше леля Живка — по-голямата сестра на Мария Цветанова. Беше слаба, с остър, вкопчен поглед и с блуза в цвят фуксия, която сякаш светеше дори без включен полилей. От нея наистина миришеше на крем — Ралица веднага разпозна аромата, баба ѝ на село държеше същата кутийка върху скрина.
— О, младите пристигнаха! — плесна с ръце леля Живка. — Женихът и булката! Ралице, каква красавица си станала, направо красавица. Сядайте, сядайте.
Мария Цветанова сложи на масата купа с руска салата и голямо плато с пиле. Бащата на Димитър, Иван Борисов, вече беше заел мястото си начело и безмълвно разглеждаше покривката. Такъв си беше винаги — сякаш мислите му са някъде далече, а всъщност чува всяка дума.
— Е, мили мои — подхвана майка му, докато сядаше, — разказвайте. Как върви подготовката?
— Всичко е по план — усмихна се Димитър. — Ресторантът е запазен, „Марсилия“ на главната, помните го. Намерихме водещ, фотограф също имаме.
— Скъпо ли излезе?
— Около пет хиляди лева.
Мария Цветанова само кимна. Леля Живка подсвирна тихо.
— Брей, пет хиляди. Едно време за такива пари кола се купуваше.
— Лельо Живке, сега за тях и свястна стара кола трудно ще вземеш — подхвърли Ралица.
Всички се засмяха. Напрежението сякаш се стопи, въздухът около масата стана по-мек. Ралица улови погледа на Димитър и едва забележимо му намигна: хайде, моментът е дошъл. Той прочисти гърлото си.
— Мамо. Тате. Ние всъщност заради едно нещо дойдохме. За апартамента.
Мария Цветанова бавно остави вилицата си. Иван Борисов вдигна очи. А леля Живка изведнъж прояви необикновен интерес към една кисела краставичка.
— За кой апартамент, сине?
— Как за кой? На баба. Ти каза, че щом се оженим, ще ни дадеш ключовете.
— Такова нещо не съм казвала.
В Ралица сякаш нещо тихо се скъса.
— Мария Цветанова, вие сами го казахте на Нова година, пред всички. Помня много добре. Ние с Димитър дори разказахме на Емил, свидетели имаме.
— Казах „ще видим“. Това не означава „ще ви го дадем“.
— Мамо, какво говориш? — Димитър видимо се обърка. — Ние разчитахме на това. Нарочно не взехме кола на кредит, за да заделим пари за ремонт.
— Димитре — въздъхна Мария Цветанова, — апартаментът ще го дадем на Теодора.
На масата настъпи такава тишина, че Ралица чу как от чешмата в кухнята капе вода.
— На коя Теодора? — едва издиша Димитър.
— На сестра ти. На кого другиго?
— Мамо… ти сериозно ли?
— По-сериозна не мога да бъда.
Теодора беше с шест години по-голяма от Димитър. Живееше във Враца със съпруга си Александър и двете им деца. За трите години, откакто Ралица беше с Димитър, я беше виждала най-много три пъти — идваше с буркани сладко, суха, тиха и постоянно уморена. Наум Ралица я наричаше „намусената“. Разбира се, никога на глас.
— А какво толкова се е случило? — попита тя, но гласът ѝ прозвуча с половин тон по-високо.
— Александър си тръгна. Преди седмица.
— Как така си тръгна?
— Съвсем буквално. Намерил си някаква млада колежка, събрал една чанта и изчезнал. Теодора остана сама с две деца — Николай е на пет, а Анна на три. Жилището им във Враца е под наем, а Александър веднага спря да дава пари за него. Теодора работи като касиерка в супермаркет и взема около шестстотин и четирийсет лева. Разбираш ли какво означава това?
Димитър отвори уста да възрази, но за миг не намери думи.
