— Мамо, ама…
— Какво „ама“? Няма къде да отиде, Димитре. Изобщо няма. Ако не ѝ дадем апартамента, ще дойде тук с децата. А ние сме в двустаен. Къде да я побера?
Димитър замълча. Ралица усещаше как под роклята ѝ става все по-горещо — топлината тръгна от шията, плъзна се надолу и се сви някъде в стомаха.
— Мария Цветанова — подхвана тя внимателно, — разбирам, че на Теодора ѝ е тежко. Наистина го разбирам. Но нашата сватба е след месец. Всичко вече е уговорено.
— Ралице, какво искаш да направя? Тя ми е дъщеря. Останала е сама с две деца. Да я изхвърля ли на улицата?
— Никой не говори за улицата. Но има и други начини. Да заведе дело за издръжка. Да потърси помощ от социалните.
— Социалните ще ѝ дадат някакви стотинки. С това дом не се осигурява.
— А ние тогава да плащаме квартира?
— Вие сте големи хора. Здрави сте, работите, деца нямате. Ще се оправите.
Ралица изпусна въздуха от гърдите си. Леля Живка, без да обели дума, дъвчеше парченце краставица и местеше поглед от единия към другия, сякаш следеше разиграване на тенис корт.
— Татко — обърна се Димитър към баща си, — ти защо мълчиш?
Иван Борисов се отпусна назад на стола. Беше с онзи сив пуловер с двете тънки ленти на яката, който Ралица помнеше още от миналата зима.
— Какво да кажа, сине? Майка ти е права.
— Татко, но ние…
— Ти си зрял мъж, Димитре. На трийсет и една си. Имаш работа, заплатата ти не е малка. Ралица също работи. Сега живеете под наем в двустаен и плащате петстотин лева. Като изтече договорът, ще намерите друг. Никой не е умрял от това.
— Не е честно.
— Кое не е честно?
— Този апартамент ми го обещавате откакто бях на четиринайсет. Все повтаряхте: „Като се ожениш, Димитре, като направиш семейство, ще е за вас.“ Аз цял живот съм разчитал на това.
— А Теодора е разчитала, че ще има съпруг до себе си. Виж какво стана. Животът, момчето ми, има навика да размества плановете на хората.
Леля Живка не се сдържа.
— Димитре, опитай се да го погледнеш правилно. Теодора е майка на две деца. Трябва да ѝ се свалят шапки, че толкова време търпя Александър. Последните две години той направо ѝ изпиваше душата, нали знаеш.
— Знам — измърмори Димитър. — Само че какво общо има апартаментът?
— Има общо, защото няма къде да отиде, ето какво!
Ралица вдигна чашата към устните си. Не ѝ се пиеше, но трябваше да заеме ръцете си с нещо.
— Може ли да попитам нещо? — каза тя. — Става дума за апартамента в София, нали? Едностаен, трийсет и четири квадрата?
— Да — кимна бъдещата ѝ свекърва. — На баба Стефка беше.
— Според вас колко струва в момента?
— Ралице, накъде биеш?
— Просто питам. Около триста хиляди лева?
— Горе-долу. И?
— Ами това, че на Теодора с две деца в трийсет и четири квадрата ще ѝ бъде тясно. След пет години Николай вече ще има нужда от отделна стая. А двустайно жилище в София започва от четиристотин хиляди. Мислили ли сте откъде ще вземе разликата?
Мария Цветанова я погледна по различен начин. Очите ѝ се изостриха.
— Това вече не е твоя грижа, Раличке.
— Как така не е моя? След месец ставам ваша снаха.
— Именно — след месец. А Теодора ми е дъщеря от трийсет и седем години.
Димитър се опита да потуши напрежението.
— Мамо, Ралице, хайде да не се караме. Мамо, чуй ме. Ами ако направим така: вие помагате на Теодора с наема, тя си намира квартира във Враца, подава иск за издръжка и година-две някак ще избута. А ние се местим в бабиния апартамент. Така поне е справедливо.
— Димитре — майка му уморено разтърка мястото между веждите си, — наем във Враца е поне четиристотин лева. Умножи ги по двайсет и четири месеца. Това са почти десет хиляди лева. Ние нямаме такива пари, за да ги подарим. А Теодора — още по-малко.
— А аз с Ралица да не би да ги имаме?
— Ти не си длъжен да плащаш нейния наем. Ти трябва да си градиш живота.
— Точно това правя! И го градя около този апартамент.
— Ще го градиш под наем. Както го правят всички.
Ралица най-после остави чашата на масата. Ръката ѝ не трепереше. Гласът ѝ — също.
— Мария Цветанова, правилно ли разбирам? Казвате, че жилището, което три години наред обещавахте на нас, сега ще бъде дадено на Теодора, защото мъжът ѝ си е тръгнал.
— Да, правилно разбираш.
— А за нашата сватба след месец — все едно, оправяйте се сами.
— Ралице, какво общо има сватбата?
— Има, защото ние планирахме да живеем в апартамента на баба ви. Това беше част от уговорката. Димитре, кажи ѝ.
Димитър мълчеше.
— Димитре, кажи.
— Ралице…
— Какво „Ралице“? Какво ми каза през февруари? Че веднага след сватбата се местим там и напускаме тази квартира. Каза ли ми го?
— Казах.
— И сега какво?
Той отмести поглед.
— Ами… ще вземем ипотека.
— Каква ипотека, Димитре?! — Ралица дори не усети, че е повишила тон. — Ти сериозно ли ми го казваш? Твоята заплата е две хиляди и четиристотин лева, а моята — хиляда и осемстотин.
