— При лихва от двайсет процента вноската ще ни излезе над две хиляди лева на месец, и то ако внесем първоначално шейсет хиляди. А ние откъде ще ги извадим тези шейсет хиляди?
— Нали за сватбата събирахме…
— За сватбата сме отделили пет хиляди. И почти всичко вече е платено. А сватбата е след месец, Димитре. След един месец.
Леля Живка издаде някакъв странен звук — нещо между подсмихване и задавена кашлица.
— Раличке, гледам, всичко си сметнала до стотинка.
— А според вас какво съм, лельо Живке? Глупачка ли? Осем години работя като счетоводителка в „Пикник“. Мога да смятам.
— Така — Мария Цветанова плесна с длан по масата. — Стига с тези сцени. Ралице, успокой се. Димитре, и ти. Ние да не сме чужди хора? Семейство сме.
— Семейство… — глухо повтори Димитър. — Мамо, аз разбирам Теодора. Честно. Но и вие трябва да разберете мен. Ние наистина бяхме подредили всичко около този апартамент. Ралица вече тапети избираше.
— Ще промените плановете.
— Как така ще ги променим, мамо? Половината сватба е платена. Само капарото за ресторанта е две хиляди и шестстотин лева. Невъзвръщаемо. Ако отменим, тези пари изгарят.
— Не отменяйте.
— А къде ще живеем?!
— Където сте живели досега. Под наем.
— За петстотин лева всеки месец? До пенсия ли?
— Докато сами си съберете.
Димитър заби поглед в чинията си. Руската салата пред него остана недокосната.
Ралица отмести стола назад и се изправи.
— Димитре. Тръгваме.
— Чакай малко.
— Какво да чакам? Чу всичко. Да вървим.
— Рали, седни. Нека го обсъдим спокойно.
— Аз съм напълно спокойна. Ще се приберем и ще говорим.
— Тук ще го говорим. Седни.
Тя седна бавно, без да поглежда бъдещата си свекърва.
— Добре. Спокойно тогава. Димитре, имам един-единствен въпрос. Ти в момента се отказваш от думите си, така ли? От всичко, което ми обещаваше цяла година?
— Ралице, не е отказване. Мама обясни каква е ситуацията.
— Питам те друго. Отмяташ ли се от думата си?
— Не се отмятам. Просто… не знам какво да правя.
— Ясно.
Тя отново се изправи. Взе чантата си от облегалката на стола — черна, от „Зара“, купена още преди марката да си тръгне от България. Ралица я пазеше почти като реликва.
— Димитре, ще го кажа съвсем ясно. Пред родителите ти и пред леля Живка. Без този апартамент ти за мен не си никой. Не съм била три години с теб, за да лепя тапети в едностайна квартира на трийсет и две.
На масата настъпи мъртва тишина.
Иван Борисов вдигна глава. Мария Цветанова внимателно остави чашата си. Леля Живка зяпна от изумление.
— Повтори — каза Мария Цветанова.
— Какво да повторя?
— Това, което току-що изрече.
— Казах каквото мисля. А вие всички се преструвахте, че тук става дума за любов. Не беше любов, Мария Цветанова. Беше сделка. В сделката имаше апартамент. Махате апартамента — сделката приключва.
— Ралице… — Димитър се надигна. — Чуваш ли се какво говориш?
— Говоря онова, което трябваше да кажа още вчера. Сватба няма да има.
— Рали!
— Димитре, сега се прибирам, събирам си багажа и отивам при Виолета. Капарото за ресторанта ще го делим по равно. Роклята съм я платила аз — остава си за мен. Халките ще ги върнеш на бижутера, могат да се заменят до четиринайсет дни. Проверила съм.
— Ти… сериозно ли?
— По-сериозно няма накъде.
Тя се обърна и тръгна към вратата.
— Ралице, спри! — Димитър хукна след нея. — Какво правиш? Нали имаме сватба! Гостите вече са поканени!
— Ще им се обадиш сам.
— Ралице!
Тя вече беше в антрето. Седнала на табуретката, обуваше сандалите си. Пръстите ѝ се движеха бързо и точно, сякаш беше повтаряла това действие безброй пъти. Закопчалката щракна от първия опит.
— Димитре, ще ти го обясня човешки. Не те изоставям от каприз. Просто не искам на трийсет и две да започвам от нулата. Приятелките ми вече живеят в собствени жилища. Жанета и мъжът ѝ взеха тристаен в „Лозенец“. Надежда е в нова кооперация в „Младост“. Виолета строи къща край София. А аз какво — да чакам на двайсет и пето място за наследство, което отива при сестра ти? Не, благодаря.
— Ралице, нали има ипотека…
— Ти си на трийсет и една. Ще я изплащаш до шейсет и две. Моето здраве ли да не ми е жал? Или твоето?
— Значи това е краят?
— Значи това е краят.
Тя отвори вратата, но за миг се обърна.
— И още нещо, Димитре. Вземи си тортата. Не обичам „Прага“.
И излезе.
Димитър се върна в кухнята. Седна обратно на мястото си и погледна майка си. Тя също го гледаше.
— Е — каза Мария Цветанова, — това беше.
— Мамо, какво значи „това беше“?
— Значи край, синко. Току-що изгуби и апартамента, и булката. В една и съща вечер.
— Мамо, ти го направи! Всичко е заради теб!
— Заради мен?
— А заради кого тогава? Ако беше премълчала за Теодора, всичко щеше да изглежда съвсем различно.
