„Какво си се заковал? Звъни“ изсъска Ралица, подавайки бутилката и притискайки Димитър да влезе

Приятната вечер прикрива рисковано, горчиво напрежение.
Истории

— Щях да доведа Ралица, щяхме да заживеем там, а после някак щяхме да уредим въпроса с Теодора…

— Димитре, чуваш ли се какво говориш? — попита майка му.

— Какво толкова казах?

— Каза „после щяхме да уредим“. Значи Теодора с двете деца да се оправя както може и където намери, а ти и Ралица — в бабиния апартамент, под фототапетите.

— Мамо, не това имах предвид.

Иван Борисов си наля ракия. Бавно, без да бърза. После я изпи на един дъх, без да посегне към мезето.

— Димитре — заговори той, — когато Ралица те попита дали се отказваш от думите си, ти гледаше в стола. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото и тя за теб беше като жилище. Удобна, хубава, топла. Нещо, на което си разчитал. А щом удобството изчезна, изведнъж започна да ти изглежда неприятна.

— Тате, не е вярно.

— Вярно е, сине. И най-тъжното е, че за нея ти също беше апартамент. Само че с крака.

— Тате!

— Какво „тате“? Цял живот само това слушаме. На тридесет и една години идваш при майка си и казваш: „Мамо, дай.“ Веднъж поне попита ли я как е с кръвното? Попита ли баща си какво му е на гърба? Не. Все едно и също — „дай“.

— Иване, стига — тихо се обади Мария Цветанова.

— Няма да стига. Нека го чуе. Теодора ни звъни всяка седмица. Николай крещи в слушалката на баба си. Анна рецитира стихчета. А Димитър? Кога за последно се обади просто така, без да му трябва нещо? Кажи, Димитре?

Той не отговори.

— Ето. Дори не помниш.

Леля Живка, която досега беше мълчала и само местеше поглед от един към друг, внезапно се намеси:

— Мария, може ли и аз да кажа нещо?

— Кажи, Живке.

— Димитре, не се сърди на Ралица. Да, тя е огън жена и характерът ѝ хич не е лесен. Но тази вечер ви направи голяма услуга.

— Каква услуга?

— Показа ви с кого едва не се ожени. Ако не беше апартаментът на баба ти, пак щяхте да се разделите след две години. Само че тогава може би вече щяхте да имате и дете. И кредит отгоре.

— Лельо Живке…

— Чакай, има още. И не ми се обиждай. Ти също не си цвете за мирисане. Майка ти и баща ти половин живот те подпомагат. Ту хладилник, ту пералня, ту за колата са дали пари. А от теб все едно и също — дайте, помогнете, оправете. Тридесет и една години, Димитре. На твоите години едно време хората вече второ дете гледаха.

Димитър забоде очи в купата с руската салата.

Живка сниши глас, но думите ѝ прозвучаха още по-тежко:

— На Теодора сега ѝ е най-трудно. Опитай се да си го представиш. Николай е малък, пита къде е баща му. Анна нощем плаче. Майка ти и баща ти ѝ подадоха рамо. А ти, голям мъж, се разсърди, че са ти взели играчката.

— Това не е играчка.

— Апартамент е, Димитре. Стени. Мъртво нещо. А Теодора е жива.

Димитър си тръгна към единайсет. Повика такси — не му стигнаха силите да подкара колата. В наетия двустаен апартамент го посрещна тишина. Ралица не беше прибрала всичко, но беше взела най-важното: несесера с козметика, сешоара, лаптопа, зарядните. На нощното шкафче стоеше пръстенът с камъчето, който ѝ беше подарил за 14 февруари. До него имаше бележка:

„Димитре, не ми звъни една седмица. После ще говорим за ресторанта и за халките. Не прави сцени. Ралица.“

Той седна на ръба на леглото и остана така дълго. В джоба му дрънчаха три ключа: от квартирата, от дома на родителите му и старият ключ от бабиния апартамент. Мария Цветанова му го беше дала още преди години, когато баба му беше жива — ако се наложи да отиде да полее цветята. Димитър така и не го върна. Беше останал на връзката му.

Свали ключа от халката. Задържа го в шепата си. После го остави върху шкафчето, точно до пръстена на Ралица.

В два след полунощ набра Теодора.

— Димитре? — тя вдигна почти веднага, сякаш изобщо не беше спала. — Случило ли се е нещо?

— Здрасти, Тео.

— Какъв ти е гласът?

— Нищо ми няма. Просто… просто исках да ти се обадя. Как си? Децата как са?

От другата страна настъпи кратко мълчание.

— Николай спи лошо. Анна е добре, тя е още малка и не разбира много.

— А ти?

— Аз ли? — Теодора се засмя тихо, без радост. — Димитре, взимам шестстотин и четиридесет лева. Как мислиш, как съм?

— Тео. Утре ще ти преведа пари. Шестстотин лева.

— Не, Димитре, недей.

— Ще го направя. Сестра си ми. Няма какво да говорим.

— Какво ти става?

— Нищо. Просто ти звъня.

Затвори. Погледът му се върна към пръстена и ключа, оставени един до друг върху шкафчето. Взе ключа отново, повъртя го между пръстите си, после стана и отиде в кухнята. От едно чекмедже извади сив плик от „Български пощи“, в който държеше документи. Пусна ключа вътре. Отгоре написа: „Мамо, предай на Теодора.“

Залепи плика.

След това отвори хладилника и извади недоядена торта „Прага“, която майка му все пак беше успяла да му напъха за вкъщи. Отряза си парче. Седна на масата. Изяде го бавно. После стана, изми чинията и вилицата и ги остави да съхнат.

Накрая изгаси лампата и легна да спи с дрехите.

Продължение на статията

Животопис