— Данаил Вълков, кои са тези хора? Откъде се взеха толкова много? — гласът на Елена Мартинова потрепери и тя още по-силно се вкопчи в лакътя на сина си. През ума ѝ като светкавица мина мисълта: „Продал я е. Без да ме попита е продал вилата, а това сигурно са новите собственици, дошли да се разпореждат.“ От ужас устата ѝ пресъхна. Пусна ръката му и застина, впила поглед в собствения си двор.
Прясното дърво миришеше на бор. Ароматът беше плътен, смолист, почти лютив, така че още при портата носът на Елена я засърбя. Сега към него се примесваха мирис на вар и човешка пот. В двора имаше хора. Много хора. Поне двайсетина, може би и повече. Мъже със стари тениски и прашни дънки, две момичета, понесли рула найлон, един младеж върху стълба, друг — направо на покрива, с чук в ръка. Някой мъкнеше чували с цимент, друг бъркаше в кофа бяла каша, от която се носеше остър варов дъх. Вчера тихото и леко тъжно вилно място днес приличаше на разбунен мравуняк напролет.
— Данаиле — произнесе тя пресъхнало, почти беззвучно. — Виждаш ли какво става тук? Ако си продал вилата зад гърба ми, никога няма да ти го простя. Кажи ми направо — чужди хора ли са това?
— Мамо, почакай, какви нови собственици? — Данаил Вълков дори се обърка. — Какво ти става? Това са мои хора. Всички са мои.
— Как така „твои“? Какво се случва в двора ми? Телефонът ми е в чантата и ако веднага не ми обясниш, ще се обадя на кварталния.
Тя наистина посегна към чантата, която висеше на лакътя ѝ. Пръстите ѝ обаче не я слушаха. В главата ѝ нахлу всичко наведнъж: малката къща, която беше крепила петнайсет години; верандата, която така и не успя да построи; вечните причини да отложи — ту обучението на Данаил, ту заемът за колата, ту зъбите ѝ, които можели да почакат, ту балатумът в градския апартамент, който също щял да почака. Всичко чакаше. А сега непознати стъпваха по нейния парцел. Нейния. Мястото, за което се беше грижила като за дете.
— Мамо — Данаил докосна рамото ѝ. — Чуй ме. Това не са никакви собственици. Аз ги извиках.
Елена Мартинова остана неподвижна, с чантата наполовина вдигната. Погледна сина си така, сякаш го виждаше за пръв път. Трийсет и пет годишен мъж, със сребреещи коси край слепоочията, широкоплещест — взел го беше от нея, не от баща си. В очите му нямаше нито страх, нито нахалство. Само спокойно, тихо очакване.
— Ти?
— Аз. Мамо, това са мои хора. Всички. Колеги от работа, приятели още от института, момчетата от квартала, с които ритахме топка. Помниш ли Павел Тодоров?
Елена си спомняше Павел. Кльощав, вечно гладен, почти винаги оставаше у тях на вечеря, защото вкъщи при него, изглежда, положението не беше леко. Тя му сипваше двойна порция и се правеше, че не забелязва как се смущава.
— Павел е тук?
— Тук е. И Людмил Христов, и рижият Благой Цветанов, и Радостин Пиринки, който ми беше свидетел на сватбата. Почти всички, които някога си хранила, мамо.
Елена огледа двора по-внимателно. Ето защо лицата ѝ се струваха смътно познати. Онзи на стълбата — това със сигурност беше момчето, на което някога даде старото колело на Данаил, когато семейството му се премести в общинско жилище. А този с кофата — Людмил, който в девети клас им счупи прозореца с топка; тогава тя не му се скара, само го помоли да сложи ново стъкло. Бяха пораснали. Бяха се превърнали в зрели мъже със силни ръце и сериозни лица. И сега стояха на нейното място с дъски, инструменти и фиданки.
— Защо? — попита Елена тихо. — Данаиле, защо го правиш?
Той помълча. После хвана ръката ѝ внимателно, сякаш държеше нещо крехко, и я обърна към себе си.
— Цял живот събираше пари за тази вила, мамо. Помниш ли как мечтаеше за веранда? Голяма, с плъзгащи се стъкла, за да пиеш чай през лятото и да гледаш залеза. Даже беше закачила снимка от списание на хладилника. Преди петнайсет години, може би.
Елена помнеше. Да, имаше такава изрезка. Беше пожълтяла, ъгълчетата ѝ се бяха подвили, но тя не я изхвърли, докато не смениха хладилника. После картинката се изгуби и тя почти спря да мисли за нея. Почти.
— Тогава заделяше от всяка заплата — продължи Данаил. — После дойдоха моето кандидатстване, частните уроци, а след това и жилището ми.
